След като си излееше душата, Магтахине се измъкваше задъхана през прозореца и като сипеше проклятия и внимаваше къде стъпва с протритата обувка, слизаше по дървената стълба – винаги я държеше под перваза на стаята, където мъжът ѝ я заключваше. Василий вече седеше в ковачницата, за да убие времето в тези дни на бездействие, и като пуфтеше с лулата, си спомняше годините, когато е имало толкова много поръчки, че не е могъл да изправи гръб, а жена му, погълната от къщната работа, е била тиха и кротка като снежна нощ.
Магтахине беше убедена, че ще надживее мъжа си, и все му повтаряше – какво ще правя, когато умреш, а се получи точно обратното: в най-големия пек отиде да плеви лехите и се свлече, поразена на място от мозъчен кръвоизлив. Василий я оплакваше горчиво и трябваше да мине много време, докато свикне със задушната тишина, плъзнала като лепкава тиня из къщата. Колкото и опърничава да бе Магтахине, тя бе добра съпруга, е, не особено нежна и затова цял живот не му достигаха ласки, но инак бе предана и грижовна, винаги до него – и в скръб, и в радост, и в богатство, и в нищета.
С къщната работа сега му помагаше телеграфистката Сатеник, която му се падаше втора братовчедка. Точно на нея ѝ хрумна да насочи вниманието му към Анатолия Севоянц. В началото Василий се правеше на ударен, но братовчедка му не мирясваше – така и така, скоро ще стане на осемдесет, днес я има, утре не, а братовчед ѝ може и да е добър ковач, но никакъв го няма в къщната работа, като малко дете е, не знае нито да сготви, нито да изпере, пък и за мъж самотията е по-страшна и от най-ужасната болест, докато Анатолия още си е младичка, хубава, също сама, пък и е мълчалива, точно както Василий обича, защо да не се съберат?
– И най-важното, ни е умна, я колко книги е изчела! – изтъкна Сатеник най-сериозния си довод.
Братовчедка му, разбира се, знаеше на кое да наблегне. Още от малък Василий уважаваше много образованите хора.
Беше неук селянин – по онова време в Маран нямаше училище, а майка му, нали си беше бедна, не можеше да плати да се изучи в долината – и затова направи всичко възможно да даде на синовете си добро образование. Не губеше надежда и той някога да се ограмоти. Навремето се канеха да открият в Маран вечерно училище и той много се радваше, но после ги връхлетя гладът, отнесъл половината население на селото, и разговорите за вечерното училище, уви, секнаха.
Войната му взе по-малкия брат и синовете му. Синовете отидоха на фронта направо от академията, където учеха, и Василий и Магтахине не успяха дори да се сбогуват с тях. А брат му го откараха от ковачницата. Василий още помнеше как го е погледнал: объркано, като малко дете, – помнеше и вдигнатата му нагоре длан на лявата ръка с дълбок белег на мястото, където кривата линия на живота опасваше палеца и се спускаше надолу. Белегът му бе останал след онзи път, когато Василий не бе задържал калъпа с разтопения метал и го беше изпуснал на земята. Металът се бе разлетял и една от капките беше паднала върху дланта на брат му така, че я беше прогорила. Раната бе заздравявала дълго и мъчително – беше забирала и кървила, Ясаман Шяпканц бе изразходвала за нея всичките си запаси от церове. Тъкмо беше хванала коричка и брат му можеше да завърти отново чука, когато избухна войната. Спомнеше ли си Василий за брат си, и дланта му изтръпваше. Той се въсеше, сумтеше, търкаше преднамерено дълго ръката си, стискаше зъби и мигаше често-често, за да сдържи сълзите. Виж, за синовете си не си спомняше никога, беше си го забранил веднъж завинаги веднага щом се поокопити от чудовищната болка, която бе преживял, след като бе получил вестта за гибелта им. Беше забранил и на жена си да ги споменава в безкрайните си монолози.