– Ще се наговорим, след като умрем и се срещнем с тях.
Най-неочаквано Магтахине се съгласи бързо и никога не изричаше пред мъжа си имената им, а той се трогна от сговорчивостта ѝ и известно време търпя безропотно безбрежния словопоток, но веднъж се прибра по-рано от обикновено и я завари да стои пред огледалото със снимките на синовете им в ръце – клатеше се равномерно, местеше поглед от едната снимка на другата и се оплакваше от съдбата си: от немощния им дядо, прикован към люлеещия се стол със седалка, която Василий бе преоборудвал така, че отдолу да се отмества и да можеш да сложиш гърне, без да вдигаш стареца, на Магтахине ѝ се наложи да му прекроява панталона, та той да се облекчава, без да го смъква, иначе не става и не става, оплакваше се тя, не мога да го вдигна, а няма кой да ми помогне, баща ви се губи от тъмно до тъмно в ковачницата, а от бабата – полза никаква, само обикаля по съседите и събира клюки, станала е много особена, не може да ѝ се угоди, грехота е да го казвам, ама понякога ми се струва, че съвсем си е изгубила ума, онзи ден я заварих в зимника, седи в ъгъла, очите ѝ направо святкат, чакам, вика, да утихне вятърът, а аз я питам – какъв вятър, мамо, пък тя ми разправя – така и така, ти няма да разбереш какъв, а аз – е, да, къде ти ще разбера, нали съм несхватлива, виж, друго си е твоята любимка Шушаник, и щом чу името на по-малката ви леля, тя скочи като ужилена, развика се, хукна да обикаля из зимника, замята се като риба на сухо, озаптих я криво-ляво, доведох я у дома, дадох ѝ да пийне ментов чай, разтърках ѝ слепоочията с черничева ракия, тя като че ли се поуспокои, един месец бе по-тиха и от водата, а вчера пак се развихри
– Отишла у Валинка Ейбоганц, застанала на прага, я викни – рекла ѝ – майка си, имам да ѝ казвам нещо, искала, моля ти се, да разговаря с Катинка Ейбоганц, дето се спомина преди близо половин век, пак добре, че Валинка не се обидила, веднага си дала сметка, че ако си с всичкия си, няма да ги дрънкаш такива, отвела я в стаята, сложила я да седне на дивана, почакай малко, рекла ѝ, ей сега ще повикам мама, а после дотича право при мен, така и така, вика, майка ти, Магтахине, май се е побъркала, отидохме при нея, баба ви седи на пода, наслагала около себе си мутаци, да си речеш, че мъжът ѝ е шах, я ни донесете, вика, сусамова халва и един грвакан стафиди, ама внимавайте да са без семки, после се обърна към стената и заговори с нея, наричаше я Катанка.
На другата сутрин Василий издебна жена му да отиде в градината, уви снимките на синовете си във вестник, занесе ги на Сатеник и я помоли да ги скрие някъде, но така, че Магтахине да не се добере до тях. Сатеник взе пакета, само попита защо постъпва толкова сурово с жена си.
– Главата ми наду с постоянните си жалби, а сега се лепна за синовете. Няма да допусна да им нарушава покоя! – отсече Василий.
Сатеник дълго обикаля из къщата, докато намери скришно място, и накрая прибра снимките в метална кутия от дропс бонбони и ги пъхна чак на дъното на скрина с дрехите, под басмените торбички лавандула и нафталин. След като установи, че снимките ги няма, Магтахине не се престраши да вдига скандал на мъжа си, затова отиде да се оплаче на братовчедка му Сатеник. Тя трябваше да хвърли доста усилия, за да не се издаде. След дълги увещания успя да убеди Магтахине да не подхваща с Василий разговор за изчезналите фотографии. Тя се вслуша в съвета ѝ, но се обиди много на мъжа си и за да му отмъсти, обогати пълноводната несекваща река от жалби с нови мъгливи намеци, че и най-бездушният няма да заличи образите на любимите хора от сърцето ѝ, понеже нейното е голямо и бездънно, не като на жалките типове, способни без всякакви угризения на съвестта да изнесат от къщата най-свидното, което е имала, има и ще има някога най-самоотвержената, любеща и нещастна майка, и ако тези бездушни типове могат да заключат с катинар скръбта си, тя няма как да го направи, понеже съвсем е останала без сили, а душата ѝ е като хванат в капан звяр – ни да се освободи, ни да умре, може само да чака унизена своята неизбежна страшна кончина. Василий търпеше вайкането ѝ, без да казва нищо, само се въсеше и сумтеше, ходеше в ковачницата и до късно седеше край студената пещ, димеше с лулата и току търкаше лявата си длан в напразен опит да разсее тъпата болка.