След смъртта на Магтахине Сатеник понечи да върне на братовчед си снимките на синовете му, но после реши да не бърза – нека той се поокопити от мъката. И сега благодарение на металната кутия от дропс бонбони тези снимки оцеляха благополучно студа и нашествието на мухъла, преселиха се от скрина с дрехите в дървеното ковчеже и чакаха да се завърнат под бащиното крило.
Междувременно Сатеник се запретна да урежда личния живот на братовчед си. Първото, което направи, бе да размени няколко думи с Ясаман Шяпканц. Тя се зарадва на възможността да сложи край на самотата на приятелката си Анатолия ѝ обеща да поговори с нея. След като си осигури подкрепа, Сатеник се впусна да убеждава братовчед си. В началото Василий не искаше и да чуе, не възприемаше сериозно думите ѝ, но после от немай-къде се съгласи, понеже и той бе наясно, че едва ли на този свят има нещо по-мъчително от самотната старост.
Отнасяше се с голямо уважение към Анатолия и още преди войната няколко пъти се канеше да намине към библиотеката, за да поиска самоучител по четене, но накрая все не се престрашаваше, продължаваше нататък, понеже, колкото и да му беше досадно, се притесняваше при спомена как веднъж я е видял да мие с парцал, топнат в слаб разтвор на оцет и омотан около метлата, каменната стена под гнездата на лястовиците, като плъзга внимателно парцала под всяко гнездо, за да не го закачи и без да иска, да го събори. Все се сещаше как навремето, като вятърничав младеж заради един бас е убил с юмрук невинния бик и го досрамяваше много. Ето къде беше разликата между грамотния и неграмотния, мислеше си Василий, докато се отдалечаваше от библиотеката към горещата ковачница – грамотният се притеснява да не разруши празно гнездо, а неукият е готов да убие невинна животинка, само и само да докаже глупавата си сила.
– Тя е умна, начетена, за какво съм ѝ аз такъв недодялан!– сподели той с втората си братовчедка.
– Да не би и мъжът ѝ да беше умен и начетен? – изсумтя Сатеник. – Изрод бездушен, скъсваше я от бой, а тя, грамотната, търпеше. Виж се – свестен мъж си, работлив, човек може да се опре на теб. Няма случай да си посегнал на Магтахине, въпреки че тя, Бог да я прости, все си го просеше. Трябва да си грамотен не тук, Васо джан – почука Сатеник с пръст по челото на братовчед си, – а ето тук, в сърцето.
И допря длан до гърдите му.
На Василий му дотегна тя да го убеждава и след като изчака тютюнът да изсъхне, реши да се отбие при Ованес, за да си купи. После, като заекваше и кашляше смутено, попита за Анатолия. Ованес го прекъсна по средата:
– Само ще се радвам, ако се съберете. Е, да, Ясаман твърди, че Анатолия не била склонна да се омъжва още веднъж, но нали ги знаеш какви са жените. Днес едно им се върти в главата, утре – точно обратното. Дай ѝ време да посвикне с тази мисъл. Пък после ще видим.
От този ден нататък Василий започна да се отбива често у Ованес и Ясаман, за да си побъбрят и да поиграят табла. Веднъж завари там Анатолия и я поздрави учтиво, но тя, кой знае защо, се разстрои, взе сол от Ясаман и забърза да си ходи.
– Дъще, нали се оплакваше, че косата е тъпа, помоли Василий да я наточи – опита се Ованес да я задържи.
– Благодаря, няма нужда, вече я наточих – отказа меко тя и се запъти към входната врата.
– Инати се като магаре. На баща си се е метнала – разпери Ованес ръце, след като изчака тя да си тръгне.
– Тя се е метнала на своя баща, аз – на моя. А да видим кой ще надделее – изсумтя Василий.
Тогава Ованес се плесна по коляното и прихна. А сега криеше в брадата усмивката си и наблюдаваше как старателно наточеното острие и лъснатата до блясък ръкохватка на косата, която Василий носеше на рамо, хвърлят слънчеви зайчета.
– Гледам, идваш с подарък – викна Ованес.
Василий тръгна да се качва по стълбата, като закачаше с острието на косата лозата, увила се около перилата и дървените подпори на верандата.
– Дали да не оставиш долу инструмента? – не се сдържа Ованес.
Василий се засуети, свали от рамото си косата, подпря я на перилата така, че да не се преобърне.
– Аз такова... Тръгнал съм към Анатолия. Направих ѝ нова коса, нали старата вече е тъпа.
– А защо си подминал къщата?
– Ами... Снощи наминах по залез слънце, а при нея не светеше никъде. Дойдох сутринта – птиците не бяха пуснати от кокошарника и дворът беше сух, не го бяха пръскали с вода, за да пометат. Почуках на вратата, но не ми отвори.