Постоя на верандата, като поглъщаше с всяка своя клетка скъперническата утринна светлина. Намина към съседката, за да ѝ каже "добро утро" и да я пита как е. Ясаман се бе запретнала да пере и тъкмо слагаше на печката тежкия казан с вода. Докато водата се топлеше, поприказваха за едно-друго, обсъдиха живота. Скоро щеше да узрее черницата и трябваше да я обрулят и оберат – с част от черниците щяха да направят сироп, друга щяха да оставят да се суши, а с трета щяха да напълнят дървената каца – за черничева ракия. Пък и за киселец трябваше да идат, след седмица-две вече щеше да е късно – от силното юнско слънце той щеше да стане жилав и негоден за ядене. Щом водата в казана кипна, Анатолия си тръгна от своята приятелка. Сега вече можеше да не се тревожи, чак до другата сутрин Ясаман нямаше да се сети за нея. Докато изпере, докато колоса дрехите и им сложи синка, докато ги простира да се сушат на слънце, а после ги прибира и глади. Нямаше да подвие крак чак до късно вечерта. Анатолия разполагаше с предостатъчно време да се пресели в отвъдното.
Успокоена от това обстоятелство, до обяд тя си свърши, без да бърза, къщната работа и легна да мре чак след пладне, когато слънцето вече се бе прехвърлило по небесния купол и се бе търкулнало към западния край на долината.
Беше най-малката от трите дъщери на Капитон Севоянц и единствената в цялото семейство, доживяла до такава преклонна възраст. През февруари навърши цели петдесет и осем години, възраст, направо недостижима за роднините ѝ.
Анатолия не помнеше добре майка си, беше умряла, когато тя бе на седем години. Беше с кехлибарени очи с необичаен златист оттенък и с гъсти медни къдрици. Името ѝ съответстваше на външния вид, тя се казваше Воске[2]. Сплиташе прекрасната си коса на стегната плитка, която навиваше на тежък кок на тила и го прихващаше с дървени гребени, затова ходеше с леко отметната назад глава. Често прокарваше пръсти по шията си и се оплакваше, че изтръпвала. Веднъж в годината бащата на Анатолия слагаше майка ѝ да седне при прозореца, разресваше старателно косата ѝ и я подстригваше внимателно така, че да стига до кръста – майка ѝ не му даваше да я реже по-нагоре. На дъщерите си също не режеше плитките: дългата коса трябваше да ги опази от проклятието, надвиснало над тях вече осемнайсет години, от деня, когато тя се бе омъжила за Капитон Севоянд.
Всъщност негова жена трябваше да стане по-голямата ѝ сестра Татевик. Тогава Татевик беше на шестнайсет години и четиринайсетгодишната Воске, второто момиче за женене в многобройното семейство на Гарегин Агулисанц, участваше най-дейно в подготовката на празненството. По вековна традиция, спазвана от поколения маранци, след венчавката щеше да има гощавка първо в дома на невястата, а сетне и у младоженеца. Но главите в семействата на Капитон и Татевик – два богати и тачени рода в Маран, решиха да се обединят и да направят една голяма сватба направо на мегдана. По всичко личеше, че тържеството нямаше да има равно по размах. Бащата на Капитон намисли да смае многобройните гости, затова изпроводи в долината двама от зетьовете си – да поканят на сватбата музикантите от камерния театър. Те се върнаха уморени, но доволни и оповестиха, че надутите музиканти сменили гнева на милост (де се е чуло и видяло театрален оркестър да свири в някакво си село!), щом научили за прещедрия хонорар – две жълтици на човек и запаси от храна за цяла седмица, която зетьовете на Капитон обещали да откарат след сватбата с каруца в театъра. Бащата на Татевик пък подготвяше своя си изненада: на сватбата беше поканен най-прочутият тълкувател на сънища в долината. Срещу десет жълтици той се съгласи да гадае цял ден, поиска само да му помогнат да прекара необходимото оборудване: шатра, стъклена сфера на тежка бронзова поставка, маса за гадаене, широк диван, две саксии с невиждано дотогава кичесто растение с тежък мирис и причудливи усукани свещи от специални сортове стрито на прах дърво, които горят по няколко месеца и ухаят на джинджифил и мускус, а не изгарят докрай. Освен маранци на сватбата бяха поканени петдесет жители на долината, предимно уважавани заможни хора. Дори вестниците писаха за предстоящото празненство, което обещаваше да се превърне едва ли не в паметно събитие, и това бе голяма чест, защото никога дотогава печатът не бе споменавал за тържества в семейства без благородническо потекло.