– Може още да спи.
– Може. Исках да те помоля, Ованес. Нека Ясаман отиде при нея и разбере как е.
– Прави отвари. Щом приключи, ще иде. Но на твое място – натърти Ованес – щях да довърша сам нещата, щом веднъж си се решил.
Василий се почеса по тила, пак нарами косата.
– Ще отида да почукам още веднъж.
– Я остави косата. Не се разхождай с нея, сякаш си я вързал за себе си. Няма да избяга никъде, после ще я занесеш.
– Не, по-добре така.
– Е, да, с инструмент е по-удобно да правиш предложение за брак.
– Моля?
– Успех, викам. После се отбий да кажеш какво е станало.
Ованес изчака Василий да се скрие зад портичката, нахлузи обущата, като пъхна в кончовите връзките, за да не му се пречкат из краката, и забърза към стопанската постройка, при жена си. Тя тъкмо прецеждаше през марля изстиналата отвара и я наливаше в шише от тъмно стъкло. В помещението миришеше силно на сухи билки и дрянова настойка, която тя задължително добавяше към церовете си.
– Слушай, Ясаман – подхвана Ованес, като затвори внимателно след себе си вратата, за да не проникват пагубните за настойките слънчеви лъчи.
– С кого говореше?
– С Василий. Анатолия не му отваряла.
– Как така не отваря?
– Ами така. Явно се е уплашила от косата.
Ясаман застина с цедката в ръка.
– Каква коса?
– Ами такава, отишъл е с нея на гости. Омръзнало му да чака тя да се отнесе по-благосклонно и отишъл с инструмента. Един вид, мисли му, ако ми откажеш.
Ясаман изсумтя и погледна под вежди мъжа си. Той разглеждаше най-невъзмутимо шишето с отварата срещу светлината. После го върна на полицата.
– Хм, мислех да отида да полея тютюна, но се налага да изчакам Василий да се върне. Интересно ми е как ще завърши всичко.
– Дано я убеди – въздъхна Ясаман.
Глава 3
Всеки път, когато баща ѝ приклякаше с левия крак и замахваше рязко и широко с дясната ръка, за да окоси още един ред трева, Анатолия виждаше как се напрягат мускулите му под архалука и панталоните, втъкнати в кончовите на ботушите. "Сигурно е неудобно да работиш, когато дрехите са толкова тесни", помисли си тя. Валеше дъжд, силен, но изумително лек, лееше се, сякаш минаваше през теб. Анатолия подложи длани и усети как я докосва като плахото дихание на телето Груша, на което като малка всеки ден носеше моркови – след като изядеше лакомството, то ѝ дишаше гальовно върху дланта и я гледаше с големи влажни очи с гъсти белезникави мигли.
– Груууша – разнежваше се Анатолия, – Грууша.
– Му – отвръщаше телето и мърдаше големи уши, – мууу.
Анатолия си пое дълбоко от влажния въздух и главата ѝ се замая от силния мирис на ранни ябълки: ситни, нежнорумени, възрозови, ако ги срежеш, с яркомалинови семки, майка ѝ правеше от тях сладко с дъх на мед и канела, по-голямата ѝ сестра ги вадеше от купата за дръжката, слагаше отдолу дланта си, за да не капе от сока на пода, и ѝ ги подаваше – яж!
Валеше така, сякаш дъждът искаше да отмие всички скърби. Милваше те по косата, прегръщаше те през раменете, гъделичкаше те по тила. Анатолия подложи лице, но без да затваря очи, за да не губи от поглед баща си. Радваше се, че е улучил време точно като за работа – най-лесно се коси, когато е мокро.
– А-айрик! – извика тя напевно. – Айрик[16]!
Баща ѝ не я чу. Замахваше равномерно, без видимо усилие, с тежката като камък огромна коса и се движеше към края на нивата – с такива огромни инструменти с широко острие работеха само едри като канара силни мъже, които в Маран наричаха аждааци – великани. Капитон Севоянц сигурно наистина беше от племето на аждааците: беше як като канара, с двуметров ръст, несломим и широкоплещест, качваше на едното си рамо двете по-големи дъщери, а на другото Воске и Анатолия и докато те се давеха от щастливи писъци, ги въртеше по двора, а грохналата баба Мане все нареждаше уплашено – само да не ги изпуснеш, Капитон джан, само да не ги изпуснеш!
– Няма, няма – смееше се Капитон.
Дъждът се сипеше на целебен поток, обгръщаше те, унасяше те, дърпаше те за раменете назад, където беше шумно и неуютно, и на теб не ти се искаше да се връщаш там, дори да се обръщаш. Водните струи ставаха все по-плътни и гъсти и пречеха на Анатолия да види баща си – тя се притесни, опита да направи една крачка към него, но краката не я слушаха, шумът зад гърба ѝ, който в началото почти не се чуваше, се засили, стана по-ясен и накрая, преодолял някакви невидими прегради, я настигна и я завъртя във вихъра на провлечен, настойчив отчаян зов: