– Анатолия! Ей, Анатолия! А-натолия!
Тя отвори очи. И веднага видя тънката паяжинка, която висеше от дървената греда на тавана и се полюшваше от течението. Баба Мане щеше да ѝ се накара: добрата домакиня не допуска по тавана да висят паяжини, ако не всеки ден, то през ден обира горните ъгли със сух парцал, намотан около метлата с дълга дръжка, иначе в селото ще ѝ излезе име на повлекана.
Тя зарови лице в дланта си и въздъхна тежко. Не беше умряла.
Отметна юргана, седна много внимателно. Мушамата, която предвидливо беше постлала, бе изцапана почти от край до край с кръв, мократа ѝ нощница се бе вдигнала нагоре. Ушите ѝ бучаха, в устата ѝ горчеше неприятно. Тя се смръщи, сипа си в чашата вода, изпи я. Световъртежът се попритъпи, но кръстът я болеше така, сякаш не е лежала цял ден, а е копала в градината. Анатолия хвърли един поглед към слънчевия лъч, замръзнал точно в края на перваза, и се изуми, че е спала чак до обяд. Тъкмо да стане, когато чу в съседната стая стъпки. Поприкри се с юргана и точно когато се отпусна на възглавниците, на вратата се почука тихо.
– Анатолия! Аз съм, Василий.
Тя се уплаши. Сигурно идваше с лоша вест.
– Да не се е случило нещо? – попита.
Вратата скръцна, открехна се едва-едва.
– Чуках, чуках, а не отговори никой. Обиколих отзад, гледам – прозорецът отворен. Виках те, но ти не се обади. Реших да вляза, знае ли човек, може да имаш нужда от помощ.
Анатолия въздъхна. Ето кой я бе повикал толкова настойчиво да се върне към живот. Тя седна, дръпна от облегалката на стола жакета си, облече го, закопча всички копчета, прокара длан по косата си, за да я приглади. Придърпа юргана така, че да скрива целия чаршаф.
– Влизай де, така и така си дошъл.
Чу се как той се суети зад вратата. После и двете ѝ крила се разтвориха докрай и пуснаха в стаята наточеното като бръснач острие на косата. Онемяла, Анатолия загледа мълком как Василий обръща косата с острието надолу и като внимава да не закачи скрина с бельото, я обляга на стената. След това се извърна към Анатолия и кимна отсечено.
– Добро утро.
Тя също му кимна предпазливо, без да откъсва изумен поглед от косата.
– Да не си нещо болна? Дали да не отида Ясаман да ми даде лекарство? – попита Василий.
Анатолия поклати глава и бавно сведе поглед към ходилата на гостенина. Беше се изул, преди да влезе, и сега стоеше пред нея с различни чорапи: единия кафяв, а другия разноцветен, на тъмносини, жълти и зелени райета. Василий забеляза какво гледа Анатолия и съвсем се притесни. Изломоти:
– Обух каквото ми се изпречи.
После запристъпва объркано от крак на крак, опита да скрие ръчищата си като топузи в джобовете на панталона, но след като претърпя фиаско, ги сложи зад гърба си. Свъси се.
– Е, тогава да си вървя?
– А защо си дошъл? – върна си накрая Анатолия дар словото.
– Подарък ти нося – коса – изпелтечи смутено Василий и ядосан, задето е толкова нерешителен, добави сърдито: – Исках и да ти предложа да се омъжиш за мен.
Анатолия завъртя очи. Василий се навърташе отдавна около нея, ту ще се отбие при Ованес уж за да поиграят табла, ту ще убеждава Ясаман да поговори с нея. Сега ѝ се беше изтърсил лично и кой знае защо, бе домъкнал и косата. Стои, сякаш са му сипали на опашката пепел – хем му се ще да я изтръска, хем не иска да цапа.
Всеки в Маран знаеше и майчиното мляко на своите съселяни, за всеки те бяха като на длан с всичките си скърби, обиди, болести и редки, но дългоочаквани радости. Отношенията бяха сърдечни, като между роднини, и предполагаха добросъседство, но нищо повече. Анатолия направо не можеше да проумее защо Василий ни в клин, ни в ръкав е решил да наруши този установен житейски ритъм. Пред очите ѝ беше минал целият му живот – още от онази есенна утрин, когато на деветнайсет години тя се беше прибрала в бащината къща (същия ден на Василий му се роди първородният син), до деня, когато Магтахине беше починала и го бе оставила самотен вдовец. Не изпитваше към него нищо друго освен симпатия и нямаше никакво намерение да се събират. Но и сърце не ѝ даваше да го огорчава – той стоеше свъсен, гледаше я изпод вежди с големите си, леко изпъкнали очи с цвят на изстинала пепел и мълчеше покрусено.
Василий се притесни, задето тя толкова дълго не казва нищо, и без да сваля очи от обърканото ѝ лице, реши, че ако му откаже, няма да протака, още сега ще отиде при втората си братовчедка в телеграфа и с двете си ръце ще ѝ изтръгне гръбнака – друг път да не го занимава с глупостите си. Последните три години, откакто е вдовец, се е оправял криво-ляво, ще се справи и занапред. Хората живеят сакати и не се оплакват, задето са сами. Откъде накъде ще роптае и той – има и крака, и ръце, още не е изкуфял съвсем.