Нямаше смисъл Анатолия да протака още – направо пред очите ѝ Василий се превръщаше в буреносен облак, затова тя се престраши. Така и така скоро ще умре, нека поне той не се огорчава, че му е отказала. Тя се стегна, подсмихна се и кимна.
– В смисъл да ли? – ахна Василий.
– Да – потвърди простичко тя.
Василий съвсем се обърка. Беше обмислил най-подробно пътищата за отстъпление при неблагоприятно стечение на обстоятелствата, но виж, не бе предвидил какво ще прави, ако отговорът е положителен. Затова стоеше като гръмнат и се опитваше да си поеме въздух.
– Да не се отказа? – засмя се Анатолия.
– А, няма такова нещо – окопити се накрая Василий, после изсумтя смутен и забърза към изхода.
– Ще отскоча до телеграфа – да доведа Сатеник.
– Защо ще я водиш?
– Да се сватосаме. Както си му е редът, както е по традиция.
– Е, не сме двайсетгодишни – възрази меко Анатолия. – Хайде без излишни церемонии.
– Щом искаш без церемонии, защо да протакаме? – ободри се Василий. – Събирай си багажа и идвай при мен.
– Не. Ще живеем в моя дом. Така искам.
– Както кажеш. Тогава ще ида да си пренеса нещата. Довечера ще бъда тук.
Анатолия вдигна умолително ръка.
– Дай ми поне два дни.
– За какво са ти?
– Ами... да свикна. И да подготвя къщата, преди да се пренесеш.
– Добре, както искаш. – Василий вдигна косата и я сложи на рамо. – Къде държиш инструмента?
– В големия зимник. Вдясно, след като слезеш по стълбата.
– Ще я занеса там. И ще предупредя Ясаман и Ованес, че си добре. Сигурно са се притеснили.
– Защо пък ще се притесняват?
– Откъде да знам.
– Предай им, че по-късно ще намина.
– В такъв случай ще се отбия и аз.
И след като излезе от стаята, Василий затвори след себе си вратата.
Анатолия заслуша как стъпките му се отдалечават. Измъчваха я угризения на съвестта, но не можеше да постъпи другояче, пък и сега най-важното бе да отпрати неканения гост. Затова и се съгласи. Нищо, все ще го преживее някак, не е малко дете. Анатолия отметна юргана и стана внимателно. Първото, което направи, бе да съблече изцапаните дрехи. Едвам се сдържаше да не повърне. Никога дотогава, дори през годините, когато всяко ново женско неразположение убиваше зрънце по зрънце надеждата ѝ да зачене, не бе изпитвала такова необяснимо отвращение към собственото си тяло. Цял живот се беше мъчила с менструациите – спряха малко преди да навърши петдесет, след като съвсем ѝ скъсаха нервите, от чудовищната болка всеки път ѝ идеше да сложи край на живота си, само и само да не се измъчва още веднъж. Не ѝ олекваше и от мазилото с гъша мас и настойка от люта чушка, с което мажеше долната част на корема си, не помагаха и отварите на Ясаман, затова Анатолия се омотаваше във вълнения шал и прекарваше четири дълги дни свита на стола – в седящо положение беше малко по-поносимо. Търпеше тези ежемесечни изтезания стоически и никога не се оплакваше. Само понякога плачеше на рамото на Ясаман, но не от болка, а по-скоро от обида и отчаяние. Нямаше представа какво точно става с нея сега, осем години след последното женско неразположение, но и не се тревожеше – защо да се вълнува, след като ѝ оставаше да живее броени часове!
Нямаше закога да се отдава на размисли, трябваше да се пооправи. Тя започна да диша бавно и дълбоко, за да не ѝ се гади. Притвори очи, за да не ѝ се вие свят, и тръгна, като се държеше за стената. Стигна някак до кухнята и първото, което направи, бе да потърси нещо за ядене. Намери на полицата забравено бурканче с остатъци от сладко от рози и го дояде, без да усеща вкуса му. То ѝ даде малко сила. Анатолия се изми, преоблече се в чисти дрехи. Сложи си кърпа върху мократа коса и поседя, за да си почине. Смени чаршафите. После гребна малко от дъждовната вода в бъчвата, пусна в нея щипка сода, за да махне по-лесно петната, накисна изцапаните дрехи. Пусна от кокошарника домашните птици, накъса мащерка. Слезе в мазето да вземе мед. Новата коса висеше на клина, а тъпата я нямаше, Василий явно я беше взел да я наточи. В душата на Анатолия отново се появиха угризения на съвестта, но тя ги отпъди – сега не му беше времето да преживява. Взе паницата с меда и влезе в къщата. Смяташе да направи лимонада от мащерка и мед и да хапне малко хляб – това щеше да бъде напълно достатъчно, за да се позакрепи.
Тъкмо простираше прането, когато при нея се отби Ясаман.
– Не те дочаках, сама дойдох – подхвана тя още преди да я поздрави.