– Де да можех да разбера как е той там – въздъхна Анатолия.
– Щом ти се е присънил, значи е добре.
– Така ли мислиш?
– Казвам ти как го разбирам.
– Значи ме щадиш.
– Да не би само теб да те щадя? И себе си щадя.
През май, свечери ли се, небето е ниско и лепкаво, с мастилен оттенък. Прокараш пръст по него и то се отдръпва уплашено, плисва се на вълни и оголва мекото си като кадифе живо лоно.
– Докато не умрем, е невъзможно да разберем как са те там без нас – пророни, извърната нагоре, Анатолия.
Ясаман кимна сдържано. Дръпна от страничната облегалка на дивана сгънатото на четири одеяло, прокара загрубял пръст по шева отстрани, който бе тръгнал да се разшива. Трябваше да го закърпи, иначе нямаше да издържи още едно пране.
Глава 4
Човешката памет е избирателна. Ще се обидиш до смърт, но веднага ще забравиш, че майка ти те е набила безпощадно с хурката, задето си взел от сайванта колелото на съседа. Каруцата отдавна е предала Богу дух, а колелото е останало – голямо, кръгло, яко. Търкулнеш го надолу по изровения селски път и летиш подир него, като прескачаш възторжено, с примряло сърце матовите от жълтата глина локви, останали от дъжда. Простил си на майка си, забравил си обидата, но няма да забравиш, няма да простиш никога на съседа Унан, мъж като канара с рунтави вежди и свирепа челюст. Вместо като истински мъж да те шляпне отзад по тила и да вземе колелото, той те влачи у вас при майка ти. А тя какво? Вече две години му дължи три грвакана топено масло. Все не може да му ги върне, защото Унан не иска и да чуе да ги получи на части, а майка ти все не успява да събере половин делва топено масло, без да взима залъка на гладните си деца. Затова и си го изкара на гърба ти така, че после три дни можеш да спиш само по корем.
Майка му беше родом от другия край на долината и не разбираше добре местния диалект. След като се бе спасила по чудо с четирите си деца от голямото клане, бе избягала в Маран и беше отишла да живее в чифлика на Аршак бек. Аршак бек, лека му пръст, беше щедър и съвестен човек, даде подслон на злочестото семейство, помогна му да набави материали, за да си вдигне дом. Обеща и пари – на първо време, но така и не успя да ги даде, избяга от болшевиките на юг, а после, ако се вярва на мълвата, и през морето на запад. След като свалиха царя, чифликът беше разграбен и майка му нямаше друг избор, освен да се премести заедно с децата в недостроената къща на западния склон на Маниш Кар. Ни дом, ни храна. Тя се видя принудена да моли съседа Унан. Взе назаем от него половин делва топено масло и размени на мегдана част от него за един грвакан пшеница и ведро картофи, с които, както и с остатъците от маслото, изкараха криво-ляво до пролетта. През март се появиха зеленчуци, те засяха и градината. Нещата започнаха да се нареждат.
Всеки път, щом Унан напомнеше на майка му, че не е зле да му върне маслото, тя отвръщаше смирено на своя диалект: ку дам. В началото Унан я имитираше, заяждаше се, а после започна направо да се обръща към нея така – Кудам. Продължи да я нарича упорито с този прякор и след като тя му върна маслото. Затова, синко, се казваме Кудаманц. Идва от думите "ку дам" – "ще дам"."
Василий Кудаманц свали косата от ръчката, закрепи с леки удари на чука острието, а после се зае да го точи с точилния камък. Трудеше се с пестеливи, отсечени движения, които бе отработил през годините. В ковачницата беше тъмно и прохладно, инструментите отдавна не бяха използвани и бяха покрити с дебел слой прах – случваше се Василий да вземе, без да гледа, нещо от тезгяха и после да ругае ядно и да изтръсква от ръката си валмата полепнала прах.
Навремето, когато посетителите бяха толкова много, че той не можеше да вдигне глава, и от горнилото въздухът беше толкова горещ, че пареше и при вдишване, и при издишване, в ковачницата нямаше други отпадъци освен онова, което останеше след работата с метала. Сега вече тя бе забравена и безполезна и се увиваше в пашкул от прах, остаряваше и умираше, ненужна на никого, с пукнатини по стените и парчета ронеща се тухла.
– Нищо не руши така, както безделието – обичаше да повтаря баща му. – Който стои без работа и лентяйства, обезсмисля живота си.
Сега вече Василий разбираше колко верни са думите му. Наистина животът се обезсмисля в мига, когато престанеш да си полезен на другите. А с какво можеш да си им полезен? Само с труда си.