Беше минал повече от половин век от деня, когато бащата на Василий, тогава още осемгодишно момче, го доведе в ковачницата – да го понаучи на занаята. Той се оказа трудолюбив и оправен помощник, беше схватлив и с времето пое върху плещите си част от работата. Баща му се спомина, когато Василий бе едва петнайсетгодишен, и той запомни за цял живот онзи ден – беше ранна, много ранна утрин, но селото вече не спеше, портичките се разтваряха и се захлопваха със скърцане, кучетата лаеха, петлите кукуригаха, по пътя вървеше стадо, което мучеше провлечено и вдигаше червеникава прах: най-отпред белезникавите крави с издути кореми, после козите и овцете, в края на шествието пък крачеше пастирът с двамата си породени синове, единият носеше бохчата с обяда, другият си помагаше с пръчка и подвикваше звънко "дий, дий", за да събере неумело стадото, ако то се е проточило на дължина, Василий и баща му се отдръпнаха, изчакаха отстрани на пътя да отмине добитъкът, който се носеше като река и от който дъхтеше на влажен обор и възгорчива тор, по едно време баща му прокара длан отстрани по покритата с роса мокра ограда и понечи да каже нещо, но изведнъж отпусна рамо и като се опитваше да си поеме въздух, се свлече долу.
Майка му беше бременна във втория месец и веднага след погребението легна болна – боледува дълго и започна да се възстановява едва след половин година. Василий не пускаше никого при нея, сам се грижеше предано и смирено, хранеше я с лъжица, даваше ѝ отвари, помагаше ѝ и да се изкъпе: пълнеше коритото с топла вода, разтваряше в нея шепа пепел и настърган сапун, събличаше майка си така, че да остане само по нощница, миеше ѝ косата и краката, търкаше слабия гръб – през мокрия плат безпомощно стърчаха острите прешлени и ребра, а после я оставяше сама, но стоеше току до вратата и слушаше напрегнато как тя смъква с пъшкане нощницата, как се мие и си облича чисти дрехи. Пренасяше я на дивана, завиваше я с одеяло, даваше ѝ чай, седеше до нея, докато тя заспи. Ако времето позволяваше, я изнасяше на ръце в градината, за да подиша чист въздух, тя тежеше колкото врабче, стърчеше само коремът ѝ, голям и кръгъл. Василий я слагаше на пейката под крушата и отиваше да се погрижи за земята, да я прекопае, полее и оплеви, а майка му го наблюдаваше, опряла гръб в грапавата кора на дървото.
Той ходеше в ковачницата вече през втората половина на деня, след като повереше майка си на грижите на леля си или на Сатеник, която вече бе успяла да се омъжи и да роди втори син.
Майка му по някакво чудо износи детето и то се роди слабичко и болнаво, но живо – осмото отроче след Василий и първото, което остана живо. Останалите седем умряха още преди раждането, майка му и баща му оплакваха горчиво всяко, но не се разделяха с надеждата, че ще си имат поне още една рожба, семействата в Маран бяха патриархални, големи и многодетни, и само на тях не им беше съдено да изпитат това щастие.
Раждането на детето върна майка му към живот, къщата най-сетне се пробуди, започна да ухае на неща, с които Василий бе свикнал от малък и които му липсваха много: на пикантен пушен бут, на сладко с орехи и овче сирене със сушени планински подправки. Сега домът му го посрещаше не с гробно мълчание, а с мазните удари на буталката, с каменното трополене на ръчната мелница и с жарта на тонира[18], където майка му току-що бе опекла лаваш[19] и сега задушаваше агнешко с подправки.
Момченцето, което кръстиха Акоп, на баща му – вторият Акоп Кудаманц в рода на Арусяк, бабата на Василий, наречена от безпардонния съсед с обидния прякор Кудам, – растеше будно, но удивително кротко и замислено. Василий го обичаше толкова, че чак го боляха гърдите, ала не го глезеше, не позволяваше и на майка си и се радваше, че в Маран строят училище – брат му на всяка цена трябваше да се научи на четмо и писмо. Ковачницата носеше неголям, но постоянен доход и Василий даваше на майка си почти всички пари, ала все пак и заделяше по нещичко за после: смяташе да изпрати Акоп в долината, където да получи добро образование. През пролетта навърши деветнайсет, вече му беше време да се задоми, майка му няколко пъти му намекваше да обърне внимание на Магтахине Якуличанц, не момиче, а злато, хем скромно, хем работливо, защо да не ѝ поиска ръката, но Василий протакаше, съмняваше се, че Петрос Якуличанц ще склони да даде най-голямата си дъщеря за жена на някакъв си недодялан ковач. Без да му иска разрешение, майка му събра в една кърпа оскъдните си златни украшения: обици, два пръстена и гривна, и отиде в къщата на Петрос. Посрещнаха я сдържано, но гостоприемно, нагостиха я от богато по-богато със захаросани розови листа, ореховки, въздушни лешникови сладки. Майка му се изпопритесни, но си наложи да доведе докрай каквото беше намислила, затова отмести чинията, развърза кърпата, изсипа каквото имаше в нея на покривката.
18
Арменска пещ с вид на огромна тумбеста делва, която често се намира в средата на помещението. – Б. пр.