– Това е всичко, което мога да подаря на вашата Магтахине.
– Нито веднъж не сведе очи, не изрече нито една излишна дума – ето какво разказа след години Петрос на Василий. – Седеше с изправен гръб и с ръце върху коленете и говореше с мен като с равен. Затова и се съгласих да ти дам дъщеря си за жена.
Решиха да вдигнат сватбата наесен, както е по традиция, след като приберат реколтата, но се наложи да чакат цели пет години – първо заради траура по по-малкия брат на Магтахине, ударен от гръм, а после заради глада, който кръжеше над Маниш Кар и който ги връхлетя още първото лято, когато неотвратимо и сякаш за вечни времена започна сушата. По-късно, след години, маранци си спомняха с горчилка, че гладът сякаш си е играл с тях на котка и мишка и им е давал знаци, за да ги предупреди, а може би и да им се присмее... Но затънали в делнични грижи, хората, уви, не разчетоха тайния смисъл на тези знаци. Всичко започна една нощ, когато селото бе вдигнато на крак от необичаен шум и всички се струпаха по прозорците колкото да видят ужасени как към мегдана се стичат на мощен поток огромни пълчища плъхове и мишки. Най-отпред вървяха самците, мълчаливи и страховити, целите в белези от многобройни битки, след тях като слепи се бутаха малките мишлета – най-дребните се вкопчваха в опашките на самците и се опитваха да се покатерят на гърбовете им, но големите ги хапеха и те пищяха от обида, а после се свличаха на земята и биваха прегазвани от онези, които вървяха след тях. Най-отзад на шествието пъплеха самките, които ситнеха в нестройни редици и колкото и да е странно, заобикаляха безучастно загиналите си рожби и гърчещите се в агония окървавени телца. Луната висеше на небето като грамаден воденичен камък, кучетата – огромни тромави песове, които ръмжаха зловещо и при най-малкия шум, кой знае защо, мълчаха по дворовете, а онемелите от ужас хора не смееха да се подадат на верандите и мълчаливо наблюдаваха от прозорците това необяснимо злокобно нашествие. Пълчищата мишки стигнаха на мегдана и се струпаха на гърчеща се орда, а после се насочиха на широк талаз към края на селото и сякаш изчезнаха вдън земя, разтвориха се в бледия лунен светлик, оставяйки след себе си миризмата на влажна гнилоч и осеяния с вкочанени трупчета изровен селски път. Маран посрещна сутринта без обичайната суетня по зимници и мазета, но жените се страхуваха да не би мишките да се върнат, затова продължиха да слагат на широка дъга около хамбарите със зърно семе от овчарска иглика, пълнеха опустелите миши дупки с натрошено стъкло и арсеник и издърпваха рафтовете с храна на такова разстояние от стените, че гризачите да не ги стигат. В долината се мълвеше, че мишките били отишли на изток, при тъмните води на безкрайното океан-море, което били преплували, и че хората, които живеели на брега на океана, са видели как обезумелите гризачи са се мятали в пъстроцветните от залеза вълни, как са размахвали протрити до кръв лапки и са плували до последно, а накрая, изнемощели, са пищели жално и са се давели, потъвали са на цели пълчища на покритото със задушлива тиня мъртво дъно.
Хората сигурно щяха да обсъждат още дълго необичайното произшествие, ако не беше напастта, връхлетяла ги след него, навръх Благовец, в един тих и слънчев априлски ден. Сутринта небето беше ведро и безоблачно и по всичко личеше, че ще бъде топло и слънчево, но изведнъж като завеса плъзна непрогледна чернилка, закрила всичко от единия до другия хоризонт и огласила селото със зловещо тракане и цвъркот. Жените хукнаха да събират прането, като в бързината се заплитаха в клоните, и да вкарват кокошките в курника, но още преди да са успели, селото внезапно бе похлупено като от буреносен облак от цели рояци тежки острокрили мухи, които покриваха с отвратителното си пихтиесто гъмжило всичко, изпречило се на пътя им: градините, зеленчуковите лехи, оградите, къщите и стопанските постройки. Бяха толкова много, че хората имаха чувството: Бог им се е разсърдил за някакво прегрешение и за наказание им е пратил този дъжд от насекоми. Те кръжаха във въздуха на цяла гмеж, досаждаха, пъхаха се в устата, слепваха очите, оглозгваха младите филизи, опустошаваха хранилките на домашните птици и дори налитаха на храната на добитъка. Проникваха през комините вътре в къщите, плъзваха по ъгли и пукнатини, оставяха по стените и покъщнината тъмни петна, които не се махаха с нищо. Бяха огромни и страшни, всяка колкото малкия пръст, с прозрачни зеленикавожълти криле, с пет надлъжни ивици по гърба и с пет напречни по тежкото сивкаво коремче. Размножаваха се с такава чудовищна бързина, сякаш смятаха да запълнят всичко на тоя свят. За да привлекат самките, самците издаваха с крилете силен стържещ звук, от който ти писваха ушите. Съешаваха се още във въздуха, после падаха като камък и се въртяха бясно около оста си, при което самките стенеха и врещяха, а не можеха да се отскубнат, понеже самците ги обездвижваха, като ги обливаха с отровна слуз, която отделяха от слюнните жлези. След няколко часа се излюпваха личинки, които бяха ненаситни и всеядни и още преди да си се опомнил, се превръщаха в огромни колкото длан гнусно слузести червеи, които опоскваха не само растенията, но и дребните твари: мравките, бръмбарите и пчелите. Маранци се отбраняваха, както можеха: заковаха с дъски комините, залостиха по зимниците домашните птици и кучетата, не пускаха добитъка по пасищата, не отваряха прозорците, а на входните врати наслагаха чаршафи. Бяха принудени да обличат плътни дрехи, преди да излязат навън, на врата си слагаха шалове, а на главата – кърпи, като оставяха само тесни процепи за очите. За да изтребят насекомите, проникнали в жилищата, ги гонеха с тупалки, но не след дълго започнаха да ги хващат и да ги изхвърлят навън, понеже, преди да умрат, мухите изпускаха разяждаща локвичка отрова, която, опиташ ли се да я отмиеш, ти разраняваше кожата на ръката. После язвите дълго гнояха и зарастваха трудно. Битовите отрови не действаха на мухите, те не се поддаваха дори на неразредената оцетна есенция и арсеника. Ясаман Шяпканц свари цял казан рицин, лудо биле и крем и го остави на двора, но той изобщо не повлия на мухите. Пратениците, изпроводени да търсят помощ в долината, се върнаха с празни ръце: отровните химикали, с които преди бяха тровили насекомите, не помагаха, пък и мнозина пострадаха заради това, че ги използваха невнимателно и прекаляваха с тях. Оказа се, че долината си е изпатила повече и от селото, сгушило се на хребета на Маниш Кар, защото повечето насекоми бяха предпочели не бруления от вятъра връх, а тихите благодатни низини. След като се прибраха, маранци разказаха, че на третия ден след нашествието на мухите в долината са изпаднали в паника. Някой пуснал слуха, че скоро няма да има нищо за ядене, тъй като запасите свършвали, а нови нямало откъде да дойдат – никой не произвеждал нищо. Паниката си казала тежката дума: първо се опразнили рафтовете в бакалиите, после били разграбени и складовете. Когато правителството пратило армията и обявило комендантски час, вече нямало нищо за спасяване – хората били отмъкнали по домовете си хранителните запаси и сега вече били готови да ги охраняват с цената на живота си. Маранци не знаеха и дори не искаха да правят догадки какво е станало в долината. Нямаше смисъл – бяха наясно що за стока са хората.