Мухите изчезнаха чак към края на май. Извисиха се на тежки бръмчащи рояци, покръжиха над долината и над Маниш Кар и отлетяха на север, като оставиха след себе си опоскани до последната тревичка пасища, голи гори и отровена вода. Природата се опита да вземе своето – по дърветата се появиха нови листа, безкрайните полета се раззелениха, а след като мухите отлетяха, валя цяла седмица и дъждът отми всичката мерзост, останала след нашествието им: отровните изпражнения, шушулките на личинките, оглозганите до костите трупчета на птиците и на другите измрели насекоми. Но след дъждовете започна сушата. Над долината като огнено кълбо увисна нажеженото до краен предел огромно слънце, безпощадно и ослепително бяло – то изсмука всичката влага, изпепели до корен едва покълналата зеленина, похлупи света с огнена длан, ни да се изправиш, ни дъх да си поемеш. Обезводнена, земята се напука, покри се с прашна мътилка, засъска като нажежена до червено чугунена ютия върху печката – фшшш, шшшш. Реките пресъхнаха, после изчезнаха съвсем, изворите замлъкнаха, сенките останаха без целебната си прохлада, дърветата се спаружиха и стърчаха изкорубени, като прекършени от буря зъбати мачти.
Сушата беше последният предвестник, който гладът изпрати пред себе си. После на колесницата на слънчевия вятър връхлетя и той: отвратителен и пагубен, безпощаден и немилостив, по-страшен и от най-страшното на тоя свят – самата смърт. Всеки път, когато си спомняше за онова чудовищно време, Василий започваше да се дави от силна кашлица, която направо разкъсваше белите му дробове. Пиеше чаша след чаша вода, а все не можеше да утоли жаждата си, само се задъхваше, изтерзан от пробождащата кашлица, и превит одве, плачеше безпомощно. Спомняше си как е заклал последния овен: сушата бе изгорила и последните жалки остатъци от трева, храна за добитъка нямаше, животните се свличаха като покосени, мъртвите ги заравяха, а онези, които беряха душа, ги колеха набързо и след като ги нарежеха на късове, ги държаха в солена вода, а после ги сушаха на проветриво място. Навремето баща му беше дал цяло състояние за този овен – огромен, породист, ставаше и за месо, и за вълна, през зимата бе тежал близо петстотин грвакана, но на четвъртия месец след началото на сушата стана само кожа и кости, почти ослепя и остана без зъби. Василий го сложи да легне на една страна, притисна го с коляно – преди, за да го повали, трябваше да вика да му помагат няколко яки мъжаги, а сега животното се свлече само, заблея жално, почти като крава