– Предчувстваше скорошния си край. Василий извърна очи, преряза с остър нож беззащитното гърло, изчака гърчовете да спрат, вдигна с една ръка омекналото заклано животно и го окачи за сухожилието на желязна кука – да изтече кръвта.
Петгодишният Акоп стоеше наблизо и затаил дъх, наблюдаваше как по-големият му брат дере с точни отсечени движения овена. В корема на клетата животинка откриха парчета найлон, една клонка и кожения сандал на Акоп, който беше изчезнал предния ден. Майка им го почисти първо с пепел (налагаше се да пестят безпощадно водата), после с парцалче, топнато във водка, но детето отказа най-категорично да обуе сандала.
Годините на глад зееха в паметта на Василий като черна бездна – той не си позволяваше да се обръща назад от страх да не си спомни неща, от които после никога нямаше да дойде на себе си. Но не му се получаваше да се отърси съвсем от спомените, те неминуемо изскачаха на повърхността от водовъртежа на миналото и после дълго го терзаеха с подробности, от които душата му кървеше. И досега той усещаше в устата си горчивия привкус на рядката каша, която майка му забъркваше от корени, шишарки и дървесна кора. Нямаше откъде да купят за никакви пари зеленчуци и зърно, запасите от сушено месо, останали, след като бяха заклали животните, им стигнаха само за първите няколко месеца, а после свършиха и те и вече не остана какво да ядат. Сушата отстъпи чак към края на есента и даде възможност на природата, дочакала ноемврийските дъждове, да се раззелени плахо през краткия отрязък от време, отпуснато ѝ до снега. Именно с тази оскъдна трева, с изтръгнатите от земята корени, шишарките и дървесната кора селото издържа някак до март, но през зимата изгуби половината хора. Февруари се превърна в месец на погребенията, всяка сутрин Василий обикаляше заедно с другите мъже къщите и събираше починалите – погребваха ги в общ гроб, нямаха сили да копаят за всеки отделен. Първи издъхваха старците и децата, след тях жените, мъжете се държаха най-дълго, това бе някакво непосилно, нечовешко проклятие: да изпращаш един по един онези, които са ти по-скъпи и от живота. Единственият млад мъж, който си отиде още първата година на глада, беше бащата на Анатолия – Капитон Севоянц. След като погреба по-големите си дъщери, той откара Анатолия в долината и я повери на грижите на далечни роднини, а след смъртта на грохналата баба Мане изпадна в такова безпросветно отчаяние, че отказваше да пие вода и да приема от оскъдната храна. Първите два дни, докато още имаше сили, помагаше да събират из селото труповете, а на третия ден съвсем изнемощя, легна и повече не стана. Само Ованес знаеше, че Капитон е решил по своя воля да се раздели с живота. Не веднъж и дваж се опитваше да убеди приятеля си да не си слага на душата такъв грях и да се самоубива, напомняше му за Анатолия, но на всичките му увещания Капитон отвръщаше със студено мълчание. Заговори само веднъж, точно преди да издъхне, и помоли да не го погребват в общ гроб, а да го положат до жена му и дъщерите му. Ованес повика Василий – да му помогне, и след като превъзмогнаха чудовищната слабост, двамата отвориха гроба на Воске и смъкнаха върху прогнилия ѝ ковчег увитото в одеяло тяло на Капитон – покойниците бяха толкова много, че на никого не му и хрумваше да търси ковчези, най-важното бе час по-скоро да ги спуснат в земята. После двамата дълго пушиха и мълчаха, без да обръщат внимание на студа и на снега, който им влизаше в яките и ги бодеше. Василий се досещаше смътно каква е причината Капитон да умре, но не тръгна да разпитва. Въпреки това веднъж в годината, през февруари задължително идваше заедно с Ованес на гроба на приятеля си. Двамата стояха, облакътени на ледената ограда, и мълчаха. Само веднъж, след много време, Ованес си позволи малка откровеност.