– Кои сме ние, че да осъждаме постъпките на другите – въздъхна той и разгърна пакетчето тамян.
– Има решения и постъпки, които не подлежат на осъждане – отвърна лаконично Василий.
Ованес не каза нищо, но на прощаване му стисна силно ръката. От този ден нататък не стъпиха повече на гроба на Капитон. Както личи, с думите си Василий убеди Ованес, че независимо дали е била правилна, стъпката, на която се е решил Капитон, е била неизбежна, и той остави приятеля си на мира.
Василий помнеше първия февруари на гладното време не само с безкрайните погребения, но и с необяснимото поведение на по-малкия си брат Акоп. Той беше съвсем изпосталял, чак му се брояха ребрата, но бе изумително бодър и здрав благодарение на гърнето мед, което семейството на Магтахине им беше дало – майка му разреждаше лъжица мед в кана топла вода, слагаше вътре и шишарки и сутрин, обед и вечер даваше от настойката на сина си, затова, колкото и слаб до прозрачност да беше станал, той пак си беше жизнерадостно и весело дете, но макар и да радваше близките си с доброто си физическо състояние, ги притесняваше с душевното. По цял ден беше шумен, все сновеше напред-назад, но вечер посърваше, отказваше да си легне и до среднощ будуваше на покрития с цветя от скреж леден прозорец. Седеше, завит с вълнено одеяло, и се взираше напрегнато в мрака, а попитаха ли го какво толкова вижда, отвръщаше: сини стълбове. Майка им също се взираше в тъмнината, не виждаше нищо, плашеше се, плачеше, но Акоп се правеше, че не забелязва сълзите ѝ, и не обръщаше внимание на молбите ѝ да си ляга да спи. Веднъж Василий се опита да го отнесе на ръце в леглото, момчето обаче се разплака толкова горчиво, че се наложи брат му да го върне на прозореца. Сега възрастните волю-неволю прекарваха нощите в бдение, майка им беше убедена, че душата на по-малкия ѝ син е била похитена от дев[20], затова четеше молитви и тайно бършеше сълзите си, а Василий отклоняваше с разговори вниманието на Акоп. Той отговаряше с готовност, ала не откъсваше поглед от прозореца, случваше се и да млъкне насред изречението, да мърда беззвучно устни, да кърши пръсти, да проточва врат и долепил чело до стъклото, да движи нагоре-надолу очи. След някой и друг час, сякаш убеден, че няма да види нищо повече в тъмното, ставаше с въздишка, съобщаваше: днес стълбовете бяха пет и четири (по онова време знаеше да брои само до пет), и си лягаше. Веднъж Василий кой знае защо сравни броя на починалите през нощта съселяни с броя на "сините стълбове", за които говореше Акоп, и с ужас установи, че числата съвпадат. Реши да не казва нищо на майка си, за да не я изплаши още повече, но другата нощ не изпускаше от очи брат си. Акоп не показваше с нищо, че го е страх, но сегиз-тогиз трепереше, сякаш изненадан от нещо, а после се вцепеняваше, дишаше учестено, седеше, без да се помръдва, и само гледаше някъде нагоре.
– Разкажи какво виждаш – помоли го Василий.
– Ами... – изпелтечи объркан Акоп. – Първо на небето грейва светлина като звезда. После от нея се спуска стълб. Като вода, само че син. С малко виолетово в него.
– В какъв смисъл като вода? Тече надолу като река ли?
– Не, прозрачен като вода. Затова се вижда какво има вътре.
– И какво има?
– Там вътре има двама души. Не, в началото само един. Спуска се от Tope. Има си и криле. Но не лети с тях, само му висят отзад на гърба. Та този крилат човек се спуска долу, а после се качва и води със себе си или момиченце, или момченце, или някоя баба и дядо.
– Къде ги води?
– Горе.
– А там, горе, какво има?
– Синя светлина.
Василий се обърна към майка си. Тя седеше с ръце, отпуснати вяло върху коленете, и по бледото ѝ изпосталяло лице се стичаха горещи сълзи. На Василий му домъчня страшно за нея, толкова безпомощна и объркана изглеждаше.
– Вижда ангелите на смъртта – усмихна ѝ се той и побърза да си затули устата с длан: устните му трепереха издайнически, от което личеше, че е уплашен и не знае какво да прави.
Онази нощ Акоп преброи "пет, пет и три сини стълба". А през деня бяха погребали в селото тринайсет души. На другата нощ Василий омота хубаво брат си във вълненото одеяло и го занесе в края на селото, добре, че не беше далеч – през пет двора от техния се зъбеше с остри зъбери урвата, където при земетресението в Маниш Кар земята беше пропаднала. Застана точно на ръба, обърна се така, че Акоп да вижда непрогледния мрак, погълнал долината.
– Какво виждаш там?
– Там е светло като през деня – отвърна момчето, без да се извръща.
– Защото грее слънце ли?
– Не, Васо джан. Там има страшно много сини стълбове, от тях е светло.