Ала се случи нещо, което никой не очакваше: четири дни преди венчавката невястата легна болна от треска, мята се и бълнува от високата температура едно денонощие и без да идва в съзнание, се спомина.
В деня на погребението над Маран явно се бяха разтворили някакви други, тъмни двери и се бяха задействали други сили, които нямаха нищо общо с небесните, защото можем да обясним поведението на двете глави на семействата единствено с умопомрачение. Веднага след опелото те се посъвещаваха набързо и решиха да не отменят сватбата.
– Доста се охарчихме – оповести на трапезата за помена Гарегин Агулисанц, който се славеше като пестелив човек. – Капитон е свястно момче, работливо и възпитано, кой няма да се радва на такъв зет! Бог прибра при себе си Татевик, значи така е било писано, грехота е да роптаем срещу волята му. Но имаме още едно момиче за женене. Затова ние с Анес решихме за Капитон да се омъжи Воске.
Никой не дръзна да възрази на мъжете и сломената от мъка по любимата сестра Воске нямаше друг избор, освен да се омъжи безропотно за Капитон. Преместиха една седмица напред траура по Татевик. Сватбата се получи голяма, шумна и питателна, виното и черничевата ракия се лееха на река, масите под открито небе бяха отрупани с какво ли не, музикантите от оркестъра, издокарани в тъмни сюртуци и с лъснати до блясък обуща, свиреха полки и менуети и в началото маранци само слушаха притеснени класическата музика, с която не бяха свикнали, но после, след като се почерпиха хубаво, загърбиха благоприличието и се впуснаха в обичайните селски танци.
Почти никой не надзърташе в шатрата на гадателя на сънища – сватбарите се бяха разгорещили от обилната храна и напитки и не им беше до това. Но Воске издебна удобен момент и разказа набързо на братовчедката на майка си какво ѝ се е присънило точно преди венчавката, затова тя я хвана за ръка и разтревожена, я отведе там. Тълкувателят се оказа голяма грозотия – дребен старец, толкова слаб, че кожата му чак се синееше. Показа с ръка на Воске къде да седне, а тя направо се вцепени, щом видя дясното му кутре: дългият, извит като скоба нокът, който явно не бе рязан много отдавна, се бе огънал около възглавничката на пръста и растеше покрай дланта, към китката, толкова изкривена, че цялата ръка се движеше трудно. Старецът отпрати най-безцеремонно братовчедката, като ѝ заръча да пази пред входа, после се намести точно срещу Воске, разкрачи крака в ужасни шалвари, пусна между коленете си тънки китки и без да казва нищо, се вторачи в нея.
– Сънувах сестра си – отвърна момичето на незададения въпрос. – Стоеше с гръб към мен в красива рокля и с наниз перли, вплетен в плитката. Исках да я прегърна, ала тя не ми даде. Обърна се към мен, лицето ѝ, кой знае защо, беше старо, цялото в бръчки. И устата ѝ една такава, сякаш езикът не се побира вътре. Заплаках, а тя отиде в ъгъла на стаята, изплю в дланта си някаква тъмна течност, подаде ми я и рече: "Няма да видиш щастие, Воске." Уплаших се и се събудих. Но най-страшното се случи след това, когато отворих очи и разбрах, че сънят продължава. Беше много рано, по време на енбащи[3], още преди първи петли, отидох да пийна вода, кой знае защо, погледнах нагоре към тавана и видях в ердика[4] скръбното лице на Татевик. Хвърли в краката ми кърпата си за глава и наметалото и изчезна. А кърпата и наметалото станаха на пепел още щом докоснаха пода.
Воске се разрида безутешно и размаза по бузите си черния туш за мигли, единствената козметика, която жените в Маран използваха. От цепките на копринената ѝ минтана[5] със скъпа дантела и парички по нея се показваха тънките ѝ като на дете китки, по слепоочието ѝ тревожно туптеше синя безпомощна жила.
Тълкувателят на сънища въздъхна шумно, като издаде провлечен дразнещ звук. Воске си избърса носа и се вторачи уплашено в стареца.