Сложиха пауна при другите птици, той обаче плачеше и отказваше да се храни заедно с всички. Жената на Вано – Валинка Ейбоганц, го прибра в къщата, изкъпа го в коритото, като го поливаше внимателно с каната, после час, час и нещо той съхна върху коленете ѝ, увит в стар чаршаф: виж го ти него, ненагледно хубав, а смърди като най-обикновена мокра кокошка – не можеше да се начуди Валинка. След като изсъхна, паунът скочи тежко на пода, заситни към входната врата, записка тъжно – искаше да излезе на свобода. Валинка го пусна, той покръжи безцелно из двора, подмина, без да обръща глава, шумния рояк кокошки, токачки и гъски, върна се на верандата, пъхна се под дървената пейка и притихна. Оказа се невъзможно да го измъкнат оттам: паунът плачеше и пищеше всеки път, когато някой опиташе да се приближи на повече от две крачки, затова Валинка му сложи паничка вода, накълца коприва и киселец и забрани на своите да се мотаят на верандата, за да не плашат птицата. Паунът се поуспокои и излезе изпод пейката, клъвна от копривата, после прекара целия ден на верандата, където се разхождаше от ъгъл на ъгъл, а надвечер политна, качи се на парапета и заспа с увиснала до пода великолепна опашка. С времето свикна на новото място, напираше дори да излезе от двора, разхождаше се по пътя, оглеждаше се на всички страни, а щом стигнеше урвата, застиваше за дълго и красив и величествен, с белоснежна корона и ръждиви от прахта по пътя пера се взираше някъде нагоре, понякога и крещеше така, че чак ти се свиваше сърцето. И зиме, и лете живееше на верандата, Вано му измайстори голям сандък, напълни го и със слама, но паунът не му обръщаше никакво внимание, пъхаше се вътре само ако сковеше страшен студ, и след като се мушнеше под старото вълнено одеяло, с което Валинка го завиваше грижовно, мълчеше мрачно и следеше с безучастен поглед редките снежинки, долетели под навеса. Случваше се да излезе на зимния двор – в миг ставаше почти невидим върху снежния покров, неуместно разкошен сред селския бит наоколо – и да гледа за кратко фъртуната. После размахваше тежко намокрените си криле, политваше към верандата, застиваше за миг върху парапета и пак се шмугваше в сандъка със сеното.
Другите животни, доставени от долината, свикнаха бързо с новото място и кравата с козите и овцата даваха толкова мляко, че понякога оставаше и за масло и сирене, но в съвсем оскъдни количества, колкото за семействата с деца. В началото на лятото селото вече се беше поокопитило, градините и зеленчуковите лехи се раззелениха, изпъстриха се с плодчетата на френското грозде и малините, но радостта от зараждащия се живот бе помрачена от страха пред сушата, която нищо чудно и да се върнеше. Така и стана: този път не толкова продължителна, както предната година, затова пък свирепа, огнедишаща и знойна, хората се спасиха само защото ги връхлетя късно, към края на юли, и така част от реколтата все пак беше спасена. Вносните картофи не се прихванаха, но в градината на Василий най-неочаквано покълнаха няколко стари картофа от миналогодишната реколта, които по щастливо стечение на обстоятелствата бяха забравени в пръстта – после майка им извади тези картофи и ги скри до пролетта, да ги засадят. Втората година изкараха на туршия от краставички и домати, на консервирани горски плодове и орехи, лешници и буково семе, а също на мед, пчелините, слава Богу, оцеляха по време на глада и още преди да настъпи зноят, бяха успели да натрупат достатъчно запаси, после наваксаха и през октомври, когато най-сетне захладня.
Майка им почина през втората гладна зима – издържа чак до края ѝ и угасна по пладне, легна да подремне и така и не се събуди. Синовете ѝ бяха в ковачницата, Василий беше взел със себе си Акоп, за да отклони вниманието му от нощните бдения, които след началото на поредната зима се бяха възобновили: момчето следеше как брат му налива в калъпа разтопения метал, но изведнъж се изправи, закачи с лакът Василий, който не се заля по някакво чудо и понечи да му се развика, но спря – Акоп бе пребледнял като платно, опитваше се да си поеме въздух и да каже нещо, а не успяваше. Василий се уплаши, че брат му се задушава в горещото помещение, и го изнесе на ръце от ковачницата, а той изхлипа задъхано и проплака: Васо джан, ангелът долетя за мама.
Без да гледа къде стъпва, като се препъваше в дългата работна престилка, Василий хукна: притискаше до себе си Акоп и се опитваше да го прикрие с ръце – навън беше студено, а те бяха без връхни дрехи. В къщата се беше плиснала обречена тишина, майка им лежеше, пъхнала като дете длани под бузата си, Василий остави брат си в края на дивана, припълзя на колене при нея, притисна устни до челото ѝ, усети колко мъртвешки студена е кожата и заплака.