Това бе първата зимна нощ, която Акоп не прекара на прозореца. Цял ден рида до тялото на майка си, а надвечер съвсем остана без сили и вдигна рязко температура. Повикана да помага, Ясаман реши да го вземе при себе си, за да се грижи за него у тях, но той не искаше и да чуе: няма пък, тук искам. Ясаман го съблече гол, разтри го с черничева ракия, омота го във вълнено одеяло, даде му чай от билки и дрянови костилки, остави го да се изпоти, пак го разтри с черничева ракия и след като се убеди, че температурата е поспаднала, си тръгна с обещанието да дойде рано сутринта на другия ден. През нощта Акоп притисна до рамото на Василий пламнало чело и призна: знаел е, че през зимата майка им ще умре.
– Затова седях на прозореца и гледах къде летят. Ако си бях у дома... Ако не бях дошъл с теб в ковачницата...
– Какво щеше да направиш?
– Щях да помоля да не я взимат.
– Ангелът нямаше да те послуша.
– Щеше, щеше да ме послуша.
От този ден нататък Акоп вече не дежуреше на прозореца и на предпазливия въпрос на Василий отговори, че вече могат и да не се тревожат – никой в дома им няма да умре.
Втората зима не беше толкова отчаяна, както първата, но пак на онзи свят се преселиха много хора. Умираха не толкова от глад, колкото от това, че недохранването бе подкопало здравето им. Онази зима Василий и Акоп изгубиха майка си, Ясаман и Ованес – сина си и двама внуци, а родителите на Магтахине – три дъщери. В семейството на Петрос Якуличанц живи останаха само две момичета: осемнайсетгодишната Магтахине и десетгодишната Шушаник, която като по чудо през пролетта оздравя от тежко белодробно възпаление. Сломен от мъка, Петрос предложи благородно на Василий да прибере при себе си у дома Акоп с обяснението, че на едно шестгодишно дете му трябват женска грижа и ласка, но Василий благодари учтиво и отказа – все ще се оправим някак. Дори и не отвори дума за сватбата – каква ти сватба, при положение че цялото село беше в траур! Но бъдещият му тъст сам заговори за нея:
– Ще почакаме още една година. Ще се ожените напролет, стига да останем живи през зимата.
Магтахине вече бе пораснала и бе станала истинска красавица: прозрачно крехка, с тъмни очи и коса, много висока, почти не отстъпваше по ръст на Василий, но инак изваяна като статуйка: голямо чело, правилен нос, дълго тънко вратле, тесни длани и ходила. Не се срамуваше от годеника си, не извръщаше поглед, веднъж на седмица се отбиваше заедно с майка си да му погостува – да помогне с чистенето и готвенето, а един ден остана за малко сама с него и му разреши да я хване за ръката и да я целуне по бузата. Това бе единствената волност, която допусна преди брака – нравите в Маран бяха строги, момичетата се омъжваха целомъдрени и нецелунати, овдовееха ли, изключително рядко се омъжваха отново и до края на живота си ходеха в траур за мъжа си.
В неделя Василий и Акоп също гостуваха на Магтахине. Винаги носеха нещо, кога ягоди, кога малко гъби, кога шепа ябълки скорозрейки. Майката на Магтахине приемаше скромните дарове от немай-къде, отказваше, просълзяваше се – всички в селото брояха и трошиците. Гладът бе заличил разликата между богати и бедни, бе строил всички като в деня на Страшния съд на дълга унизителна редица в края на гроба, гавреше се с тях с размах, с нескрито удоволствие: ту ще опърли със зной покълналите посеви, ту ще излее несекващи дъждове, от които нивите заприличваха на непроходимо блато, ту ще докара облаци и ще изсипе върху крехките цветове на овошките град колкото кокоше яйце. Всички еднакво не си дояждаха, не бяха помирисвали отдавна месо, животните в гората съвсем оредяха: които бяха оцелели в сушата, бяха измрели през зимата и малкото, които бяха останали, се бяха спотаили в най-непроходимите дебри и не смееха и да се покажат оттам – опитваха се да се спасят от ловците. Но животът безспорно си взимаше своето и отвоюваше милиметър по милиметър селото от глада. През зимата Ноевото стадо се размножи и се увеличи близо двойно, през пролетта из двора на Валинка Ейбоганц вече тичаха шестмесечни ярички и патета, които до есента щяха да се превърнат в кокошки и патици, свинята също роди неочаквано потомство: дванайсет космати прасенца с ей такива уши, хората се стичаха в обора да им се полюбуват, цъкаха с език и недоумяваха как е възможно внесените от севера белички гладки свине да родят такива чада, които изобщо не приличат на тях.