Гладът отстъпи след три години, като остави след себе си гробище, което не отстъпваше по размери на вкамененото от скръб село.
Понякога, приискаше ли му се да изпита отново отдавна забравеното чувство на щастие, Василий заобикаляше старателно, затаил дъх, всичко, което го нараняваше до несекваща болка в сърцето: смъртта на баща му, смъртта на майка му, смъртта на брат му, смъртта на Магтахине, смъртта на тримата му породени синове, и надзърташе далече-далече в миналото, там, където лятото нямаше край, а дърветата ставаха толкова високи, че подпираха с върхарите си небето. Спомняше си как е бил малък, петгодишен и е седял върху коленете на баба си Арусяк, как тя го е галела с изпръхнала длан по косата и му е разказвала приказки, спомняше си майка си, млада, красива, връща се от извора с меден котел на рамото, върви предпазливо, гледа си в краката от страх да не се препъне, а после вижда сина си и грейва в трогателна усмивка, спомняше си и баща си, рано побелял, но млад и як, с опърлени от дъха на горнилото вежди и мигли, случваше се надвечер, когато навън се плисваше нощната прохлада, той да излиза за малко от ковачницата, да си почива, облегнат на каменната стена, и да разказва историята на рода, как майка му се е спасила по чудо от голямото клане, как е избягала тук с четирите си деца, колко благороден е бил вече забравеният от всички Аркаш бек, подслонил нещастното семейство, за съседа Унан, не човек, а боклук, отказал да взима на части топеното масло и измислил на Арусяк обидния прякор Кудам.
– Затова, синко, сме Кудаманц – ето с кои думи завършваше всеки път разказа си баща му. – От думите "ку дам". Ще дам.
Глава 5
Анатолия не умря нито на другия, нито на по-другия ден. На четвъртия вече не кървеше, но ушите ѝ още бучаха и на талази ѝ прималяваше мъчително, понякога толкова много, че тя се виждаше принудена да се хване за стената, да се плъзне на пода и да седи с притворени очи, за да понесе по-леко световъртежа. Вече не само я кършеше цялото тяло и коремът долу я наболяваше, но и ръцете ѝ започнаха да изтръпват: веднъж Анатолия взе от масата чашата чай и се изненада, че той е изстинал толкова бързо, но след като отпи една глътка, видя, че чаят си е горещ, просто пръстите ѝ са изгубили чувствителността си. Но тя нямаше никакво намерение да се плаши, още повече да прави трагедия от състоянието си и продължаваше да се занимава спокойно с къщната работа, а на Ясаман, която започна да я разпитва, след като я завари да седи на голата земя посред двора, каза, че се била отровила, била яла прокиснало ланско кисело зеле, понеже сърце не ѝ давало да го изхвърли Ясаман се запретна да я налива с отвари за стомашно разстройство, после ѝ премери пулса и преброи сърдечните удари, затова добави и пресен компот от джанки и сушени дренки. На другия ден Анатолия се почувства малко по-добре, но още ѝ прималяваше, тялото я кършеше и ѝ се виеше свят.
Единственото, което я притесняваше, бе не това, че не се е възстановила напълно, а че предстои Василий да се пренесе при нея. Нямаше сили да отскочи до него, да се извини и да се откаже, затова помоли да го направи Ованес. Той склони без всякакво желание, но за своя нескрита радост не успя, понеже същата вечер, придружаван от втората си братовчедка, се яви самият годеник – с кат чисти дрехи, поправената коса, купчинка току-що опечени царевични питки и паница градински ягоди, която Сатеник носеше гордо-гордо пред себе си. Зад тях, пришпорвани от огромен снежнобял гампър[21], се суетяха объркано коза с две вече поотраснали козлета и две флегматични овце, които блееха в несъзвучен хор. Най-отзад на шествието вървеше грохнал овен със счупен рог и перде на окото, който направо си беше пътник.
Анатолия тъкмо се връщаше от зимника, където беше ходила за топено масло. Щом видя нечаканите гости, отстъпи крачка назад, намери опипом с ръка парапета на стълбата и без да се обръща, се наведе предпазливо и остави на най-долното стъпало паницата с маслото.
– Добър вечер, невясто – поздрави я Сатеник.
– Нали уж се разбрахме за утре? – изпелтечи Анатолия.
– Подръж портичката, за да отведем на двора животните – помоли Василий, който не бе чул думите ѝ.
Анатолия се запъти към оградата, като умуваше трескаво как да излезе от неловкото положение. След като не измисли нищо, отвори объркана вратичката и изчака животните да влязат, бутайки се, в двора. Василий остави при оградата вързопа с багажа, поднесе на Анатолия още топлите питки и уверено подкара козите и овцете към обора, който от половин година пустееше – козите на Анатолия се поболяха и умряха още през зимата и тя смяташе да се снабди с нови, щом наближи есента, дори се бе разбрала с Ясаман да вземе ярето, щом то се позакрепи достатъчно, за да живее отделно от майка си. В началото гампърът изпроводи животните до обора, после дотича обратно, пъхна влажен нос в подгъва на Анатолия, подуши я, вдигна нагоре голяма глава с клепнали уши, излая веднъж.