– Зениците ти не скачат, явно вече не ти се вие свят.
– Да, поолекна ми – съгласи се Анатолия.
– Сварила съм ти шипки с мента, оставих ги да изстинат. После ще ги донеса. Ще ги пиеш през целия ден. Вано Меликанц се е наканил днес да коли овен, обеща да ни даде черния дроб и сърцето. Ще ги задуша с лук, и от тях ще хапнеш. Стига си се мръщила, щом си се разболяла, трябва да се лекуваш.
Анатолия въздъхна.
– Всичко ми е наред. Явно ми е паднало кръвното. На кого не му се е случвало! Друго ме притеснява – викам му на Василий да си върви, а той не ще и да чуе. Разправя: така и така, защо да се позоря на стари години, да разнасям насам-натам багажа.
Василий отвори печката невъзмутимо, сякаш не говореха за него, и разръчка с ръжена цепениците, за да помогне на огъня да ги обхване от всички страни.
– Как така да си върви? А ние решихме да отбележим вашия.. хм, вашия празник – намеси се и Ованес, – да хапнем у нас на двора, да поседим малко. Сатеник вече е разтръбила из цялото село, решила е да прави сватбена пахлава[23].
– Каква пахлава? – сепна се Анатолия. – Защо ни правите за смях?
– Най-обикновена сватбена пахлава, с орехи и мед, с паричка за щастие. На когото се падне, той ще бъде следващият, който ще се ожени – прихна Ованес.
Анатолия онемя.
– Какви ги говориш? Вие да не сте полудели?
– Я си мери думите.
– Как иначе да приказва с вас човек?
– Ами по-внимателно.
Докато Анатолия и Ованес се разправяха, Ясаман изплакна обелените картофи, сложи на печката голям тиган, пусна в него лъжица топено масло, изчака го да омекне, добави и нарязаните картофи и ги похлупи плътно.
– Идете да донесете от градината подправки, Ованес. И сирене да вземете. Картофите ще станат ей сега и ще седнем да обядваме – обърна се тя към мъжа си.
– Градината не е поливана от вчера – спомни си Анатолия.
– Сутринта я полях – заяви укорно Василий и се насочи към вратата.
След него тръгна и Ованес, който сумтеше възмутено.
Ясаман изчака мъжете да излязат от къщата и премести стола, за да седне срещу приятелката си.
– Защо си показваш рогата, а?
– Не искам да живея с него, ето защо.
– Искаш да остарееш в самота ли?
– Не е ли все едно? Няма никакво значение, пак ще остарея.
– Въпреки това защо се инатиш?
Анатолия забарабани с ръка по масата.
– Не се инатя. Просто не ми харесва тая работа. – Тя започна да свива подразнено пръсти. – Нито че се пренесе толкова бързо, нито това куче, дето се скъсва да лае на двора, нито животните в обора, доведе ги, без да ме пита дали ми трябват. Държи се, все едно той е стопанинът тук.
– А как да се държи?
– Знам ли! Поне да беше попитал дали може.
– Откога мъжете в селото трябва да искат разрешение?
Анатолия се облегна на стола и разтърка уморено очи.
– Трябваше да му откажа още от самото начало.
– Щом не си отказала, няма смисъл сега да се възмущаваш.
– Мога да си взема думите обратно, нали така?
– Дала си вече дума, как така ще я взимаш обратно?
Анатолия не знаеше какво да отговори. Ясаман стана от стола, сипа от спаса по чиниите, наряза хляб. Разбърка картофите с дървена лъжица, посоли ги. Анатолия я наблюдаваше, сърдито стиснала устни. Не проумяваше защо, вместо да я подкрепи, приятелката ѝ я убеждава да се примири. Ясаман забеляза огорчения ѝ поглед.
– Само да знаеш, дъще, колко е страшно да остаряваш сама – отбеляза тя бавно, с горчилка.
– Знам, и още как – посърна Анатолия.
– Е, щом знаеш... Сама виждаш как живеем. В очакване на смъртта, от погребение на погребение. Какво имаме пред себе си? Нямаме и лъч надежда. Защо тогава се отказваш от възможността да направиш някого поне мъничко щастлив? Щом не мислиш за себе си, поне за него помисли.
Дъсченият под на верандата изскърца – Ованес и Василий се връщаха от градината. След тях бавно креташе и Патро, който скимтеше жално. Ясаман погледна през прозореца.
– Защо скимти?
– Иска сирене. Отчупих му малко, ама иска още. И аз не знам какво ме прихвана на стари години да взимам куче. Сатеник ме убеди: взимай, та взимай – изимитира Василий пискливия глас на братовчедка си, – с куче няма да ти е толкова самотно.
– Не знае умора тази твоя братовчедка. Ту куче ще ти намери, ту жена.
Василий се засмя смутено, после отчупи още малко от сиренето и го метна на Патро.
– Край, повече няма да получиш.
Кучето тутакси го изгълта и пак понечи да подхване жалната си песен, за да си изпроси още, но се натъкна на строгия поглед на господаря си и разбра, че повече няма да получи нищо. Слезе с два скока по стълбата и хукна към двора – да гони кокошките.