Обядваха в тишина и умиротворение. Говореха малко, все на отвлечени теми, имаше нещо ненатрапчиво обичайно в потракването на лъжиците, в молбата да подадат солта или да отрежат малко от сиренето, в коравия край домашен хляб и глътката вода и за пръв път Анатолия усети живота не като даденост, а като дар. Местеше скришом поглед от Ясаман на Ованес и после на Василий, забелязваше всяко спокойно неприпряно движение, съгласяваше се наум и се изумяваше как така не е виждала досега тази безусловна връзка между себе си и всички наоколо – били те хора, птици или червеникави камъни на старото гробище. "Няма рай, и ад няма – проумя изведнъж Анатолия. – Щастието е нашият рай, горестите – нашият ад. И нашият Бог е навсякъде, навред е не само защото е всемогъщ, но и защото е онези невидими нишки, които ни свързват един с друг."
След като се нахраниха, тя разреши безропотно на Ясаман да ѝ даде от шипковия чай и да я сложи да си легне. Спа до вечерта и се събуди, когато в селото се връщаше стадото с мирис на предзалезно слънце и на майско поле. То вървеше на бавна върволица по кривата улица и пред всяка порта оредяваше. Когато Анатолия излезе навън, Василий тъкмо прибираше своите кози и овце. Забеляза я на верандата, забави крачка, усмихна се с крайчето на устата и Анатолия чак сега забеляза, че очите му са със сивкавостоманен оттенък. Подпря се на лакти върху парапета и кимна сдържано.
– Аз ще издоя животните. А ти, най-важното, донеси вода в обора, първо да ги измия.
– Ще се справя и сам. Сатеник ме е научила.
– Научила те е да доиш ли?
– Ами да.
– И как е? Справяш ли се?
– Засега овцете не са се оплаквали.
Анатолия захлупи лице върху дланите си, засмя се.
– Носи вода. Така да бъде, днес ще ги доиш ти. А аз само ще стоя отстрани.
Част II
ЯБЪЛКА ЗА ОНЗИ, КОЙТО Е РАЗКАЗАЛ
Глава 1
Къщата на Вано Меликанц беше точно в края на урвата, където хребетът на Маниш Кар се беше свлякъл при земетресението. Скалата се беше разцепила на две и бе рухнала в бездната, оставяйки след себе си самотна назъбена площадка, където се издигаше опасаният от всички страни със здрава ограда двуетажен дом с огромна овощна градина, зеленчукови лехи и няколко масивни стопански постройки. Маранци не можеха да се начудят как е могло да се получи така: съседните дворове бяха хлътнали в пропастта, а семейството на Вано не само остана живо, но и запази цялото си имущество, даже дървата, струпани на купчина, за да бъдат насечени.
Валинка беше убедена, че Провидението ги е съхранило не защото се е смилило над тях, а просто защото случайно ги е пропуснало. Докато е чертаело със смъртоносната си десница чертата, която е трябвало да отдели живата част на селото от мъртвата, по някаква причина се е разсеяло и е подминало двора им. За разлика от жена си Вано не виждаше нищо свръхестествено в случилото се. Обратното, ужасно се дразнеше, когато тя започнеше да въздиша и да нарежда, да прави догадки какво е могло да стане, ако земният вал е отнесъл в бездната и техния дом.
– Щяхме да измрем, и толкоз! – отсичаше сърдито той.
Обидена, Валинка охкаше и се хващаше за сърцето, а Вано затръшваше вратата и отиваше в другия край на градината. Там, под чепатата стара вишна, имаше малка пейка, на нея не се побираха двама души, не стигаше мястото, но и за сам човек беше неудобно, един от краката на пейката беше прогнил и се бе прекършил, затова трябваше да седнеш чак в края, ако не искаш да паднеш.
Вано можеше да седи под старата вишна до първи звезди и да си припомня роднините, преселили се на онзи свят. Майка му беше сестра на Аршак бек, който в началото на миналия век е бил принуден да бяга оттук от новата власт, свалила царя. Дядо ѝ, Левон бек, потомък на източния клон в благородническия род Лузинян (той винаги уточняваше гордо, че за далечен предшественик на рода им се смята Левон Лузинян VI, последният цар на Киликия, рицар на Ордена на меча и сенешал на Йерусалим), бил против внучка му да се омъжва за човек от простолюдието. Но майката на Вано си била своенравна, през годините, докато учела в института за благородни девици, се била нагълтала с идеите за равенство и братство, а също с други такива суфражистки наклонности, и не се съобразила с волята на стареца – свързала живота си със сина на най-обикновен селяк, който все пак бил доста заможен. Знаела, че роднините ѝ няма доброволно да приемат неравния брак, затова избягала с любимия си в долината и се прибрала чак когато се убедила, че е заченала.