Вбесен от опърничавата си внучка, Левон бек се зарекъл да я зачеркне веднъж завинаги от живота си. И си спазил клетвата, макар и доста своеобразно. Майка му му разказваше как ходела в бащиния дом и отивала право в кабинета на дядо си, където той прекарвал по-голямата част от времето – четял и си водел записки. Сядала на пода и полагала глава върху коляното му. Дядо ѝ мълчал и я милвал по косата – всеки допир на безтегловната му старческа длан бил като благословение. Малко оставало, докато майка му роди, на нея все ѝ се гадело, но останела ли насаме с дядо си, като по чудо се успокоявала и дори си позволявала да хапне нещо
– През другото време ѝ се повдигало дори от миризмата на храна. Дядо ѝ си отишъл, без да ѝ каже и дума, но завещал именно на нея ръчно рисувания портрет на Левон VI в доспехи на кръстоносец с развят зад гърба му флаг със синьо-белия герб на рода Лузинян. Може би за назидание, а може би като упрек. Майка му – достойна внучка на дядо си – окачила, без да ѝ мигне окото, портрета в гостната, на най-видно място и следяла цветята във вазата отдолу винаги да са свежи.
Понесла много тежко раздялата с брат си, принуден от новата власт да бяга, явно със сърцето си усещала, че не им е писано да се видят отново през този живот. Нея не я закачал никой, но тя си имала едно наум, така и не стъпила повече в родовото имение, вече разграбено и национализирано, и свалила от стената портрета на венценосния си праотец, но гневно отхвърлила предложението на мъжа си да го изгори – за всеки случай, и го прибрала на тавана.
– Само това оставаше да унищожа единственото нещо, което ми е останало за спомен от дядо – отсякла тя и скрила портрета зад голямата ракла с най-различни ненужни неща в нея, където той си стоеше и досега, изцапан от нашествието на мухите и омотан в прашния пашкул на паяжините, безнадеждно навлажнен и излинял през стоте години самота, на които го бяха обрекли равнодушните далечни потомци.
За да заличи докрай следите и да не дразни с благородническото си потекло новата власт, майка му взела фамилното име на мъжа си. Това беше невиждан в Маран случай – когато се омъжваха, местните момичета не си сменяха името и така не се отричаха от рода си, завинаги си оставаха неотменна част от него. Селяните пазеха като зеницата на окото си тайната за истинското име на майката на Вано, но помежду си наричаха мъжа ѝ Зетя на Меликанц[24]. Затова и родът на Вано сега носеше името Меликанц – Княжески.
Тигран Меликанц, най-големият и единствен внук на Вано, дойде на бял свят в годината, когато в селото пристигна Ноевото стадо, и се оказа единственото новородено, което се бе появило по време на глада и бе оцеляло в него. Вано помнеше до най-малките подробности сутринта, когато снаха му се мъчи безкрайни десет часа и призори роди момченце, толкова мъничко и слабо, че телцето му се вместваше в дланта на дядо му. Снаха му почина на следващата нощ – изтерзана и обезкръвена не толкова от раждането, колкото от изнурителния глад – и всички грижи по новороденото паднаха върху плещите на Валинка, която вече бе погребала двете си по-малки дъщери.
Точно на сутринта, когато се роди Тигран, белият паун за пръв път отиде на ръба на пропастта и стоя там неподвижно и непоколебимо, сякаш беше на стража, чак до вечерта – прибра се изнемощял, проскубан на гърба и крилете и после цял месец беше ни жив, ни умрял, всеки ден Валинка събираше с метлата от ъглите на верандата цяла купчина пера, които събираше в торба, за да ушие пухено юрганче на внук си. Целият този дълъг месец новороденото се мяташе между живота и смъртта, но криво-ляво се посъвзе и започна да наддава на тегло, а паунът си смени цялата перушина и бавно започна да му расте сребрист пух, лек и безтегловен като дъха на младенец. Никой не обръщаше внимание на тези странни съвпадения, докато Валинка не реши да се заеме със завивката: отвори торбата и вместо пера откри вътре нещо като трина, като пепел от дърво. Гребна една шепа и я доближи до очите си, за да я разгледа внимателно. Пепелта бе почти безтегловна, проблясваше като сняг на слънце и миришеше на канела и бадеми. Вано нареди на жена си да не споменава пред никого не толкова защото се страхуваше да не ги сметнат за полудели, колкото защото не намери обяснение за случилото се. Закопа торбата с пепелта при оградата, кой знае защо, заби в пръстта и кръст, направен набързо от мъртви клони, а те взеха, че оживяха и се превърнаха в лаврова вишна, крива, но плодородна. При всички опити да изправят ствола ѝ вишната упорито протягаше клони встрани, натам, където при земетресението бе хлътнала лявата рътлина на Маниш Кар, и през лятото сипеше в скръбната пропаст кървави плодове, а през есента – алени листа.