Тигран растеше болнав, слабичък и неспокоен, по цели нощи не спеше, не спираше да плаче. Позаякна едва когато стана на пет години, проговори пак тогава и дълго се обясняваше само с най-елементарните думи: жаден съм, искам хляб. Дядо му и баба му, които през годините на глада бяха изгубили всичките си деца, му трепереха като на писано яйце. Валинка никога не го оставяше сам, взимаше го със себе си дори когато ходеше на гости на съседките: докато жените плетяха коя на една кука, коя вълнени чорапи или бродираха и кърпеха и обсъждаха през шепот своите си неща, Тигран си играеше с дървени войничета или с камъчета. Вечерно време Валинка го поверяваше на мъжа си и докато вършеше къщната работа, дядото и внукът плевяха в градината или прибираха кокошките в курника, а после седяха на пейката под младата лаврова вишна, еднакво слаби и високи, Вано разказваше истории – измислени и съвсем истински, а Тигран слушаше, подпрял бузка върху юмрука си, прозрачен и слаб, помилваш ли го по гърба, ще му преброиш ребрата. Докато момченцето тичаше по двора и се препъваше и в най-малките камъчета така, че имаше опасност да падне и да си разкървави носа, дядо му и баба му застиваха като статуи и го следяха с тревожен поглед – Валинка понечваше да се завтече към внука си всеки път, когато той се препънеше, а Вано, обратното, не се и помръдваше, само стискаше сърдито жена си за лакътя – само да си посмяла, нека падне, затова се е родил момче, за да пада и да става. В такива минути паунът, необщителен и безразличен към всичко наоколо, рязко политваше към парапета, разполагаше се там, издаваше тревожни звуци и без да сваля очи от детето, въртеше красива глава с царствена белоснежна корона. Тигран беше единственото същество, към което проявяваше интерес, останалият свят просто не съществуваше за него.
Вано подозираше, че паунът се е появил не просто така, а с някаква велика цел, направо с мисия. Веднъж се върна назад във времето, сравни датите и си спомни, че камионът с птицата е пристигнал в селото точно в деня, когато снаха му е съобщила, че е бременна. Като здравомислещ човек, който се отнасяше скептично към всичко необяснимо, Вано и този път се опита да разтълкува смислено случилото се. Но след като претърпя поражение, махна с ръка и се предаде, примири се, че има неща, които няма как да обясниш с обичайните думи и е невъзможно да проумееш с човешкия разум. Досещаше се, че появата на пауна е свързана някак с Тигран, но реши да не го обсъжда с жена си – нищо чудо тя отново да започне да ахка, да се хване за сърцето и да се впусне да прави предположения, а после да тръгне по съседите и да хвърли и тях в смут: маранци бяха разумни хора, но вярваха в сънища и знамения, затова пак щяха да се стичат в дома им, за да позяпат пауна и да го дразнят с вниманието си както в първите дни, когато, смаяно от надменната му красота, цялото село се тълпеше в двора, цъкаше и се опитваше да го погали по разкошните пера всеки път, когато той се разсееше и пуснеше някого на повече от две крачки.
Вано се преизпълни с уважение към пауна и реши да му засвидетелства благодарността си с всички достъпни средства: постла на верандата килим, закова на различна височина по оградата три пръта, така че птицата да се качва по-лесно на парапета: нареди на жена си да слага в хранилката само най-качествена пшеница със стафиди и по няколко пъти на ден собственоръчно му сменяше водата в поилката. Паунът обаче хич и не забелязваше тези знаци на внимание: хранеше се от немайкъде, като гнусливо ровичкаше с клюн в купичката със зърно, кацаше на парапета, без да използва прътите, като махаше тромаво с криле, после застиваше в края и гледаше невиждащо домашните птици, които се суетяха долу. Вано отиде в долината и купи за луди пари самка – е, да, не бяла, а пъстра, пък и пъстрите се оказаха всичко на всичко три на брой. Пусна я предпазливо на верандата, но паунът дори не обърна глава. Паунката се поразходи по шарения килим, клъвна малко от паницата, пийна си вода, а после слезе на двора и се сля с кокошките и пуйките. Половин година Вано ги наблюдаваше внимателно и след като се убеди, че паунът така и не проявява интерес към самката, пак се застяга да иде в долината и да я върне на предишния ѝ собственик. Той склони от немайкъде да си я прибере, но даде само половината пари. Всъщност те почти не вълнуваха Вано – тревожеше го само дали е направил всичко, за да благодари на спасителя на внук си Тигран: и за миг не се съмняваше, че Тигран е оцелял именно благодарение на пауна. Птицата отвръщаше с пълно равнодушие към грижите, не обръщаше внимание на никого освен на Тигран, обикновено беше тих и безразличен, но понякога заставаше току на ръба на бездната и извърнал глава нагоре, пищеше толкова тъжно и сърцераздирателно, сякаш молеше да си го приемат там, откъдето са го прокудили незаслужено. След като не получеше никакъв отклик от небесата, се прибираше у дома, като метеше с белоснежните си пера червеникавата прах по пътя, а после се пъхаше в ъгъла и дълго не се показваше оттам.