– Виж какво, момиче – подхвана той със скрибуцащ глас, – няма да ти тълкувам съня, полза от това никаква, така и така вече не може да се промени нищо. Ще те посъветвам само едно – никога не се подстригвай, нека косата винаги прикрива гърба ти. Всеки си има нещо, което го пази. Мен ме пази нокътят на кутрето – размаха той пред носа на Воске дясната си ръка. – А теб явно те пази косата.
– Добре – прошепна Воске. Почака малко с надеждата да получи още някакви напътствия, но тълкувателят на сънища продължи да мълчи мрачно. Тогава тя стана, за да си тръгне, но все пак набра смелост и се насили да попита: – А знаете ли защо точно косата?
– Няма как да знам. Но щом ти е хвърлила кърпата си за глава, значи е искала да прикрие онова, което би могло да те предпази от проклятието – отвърна старецът, без да откъсва поглед от димящата свещ.
Воске излезе със смесени чувства от шатрата. От една страна, вече не се тревожеше толкова, понеже бе оставила на тълкувателя на сънища част от притесненията си. В същото време не можеше да се отърси от чувството, че макар и без задни мисли, е била принудена да представи пред чужд човек сестра си едва ли не като вещица. Разказа какво ѝ е предрекъл старецът на леля си, която изгаряше от нетърпение, докато я чакаше пред шатрата, и тя, кой знае защо, се зарадва неописуемо.
– Най-важното е, че няма от какво да се страхуваме. Прави каквото ти е казал и ще се размине. А на четиресетия ден душата на Татевик ще напусне грешната ни земя и ще те остави на мира.
Воске се върна на сватбената трапеза, при новоизлюпения си съпруг, на когото се усмихна плахо. Той се смути, също се усмихна и най-неочаквано се изчерви до мораво: въпреки солидната си според патриархалните представи възраст – цели двайсет години, – Капитон беше много стеснителен и плах младеж. Преди три месеца, когато в семейството се заговори, че му е време да го женят, мъжът на по-голямата му сестра му направи подарък – закара го в долината и му плати една нощ в дом за утехи. Капитон се прибра в Маран много объркан. Не че не му допадна нощта на утехите, прекарана в обятията на леката жена, която миришеше на розова вода, карамфил и пот. По-скоро обратното – той бе смаян и омагьосан от сладостно страстните ласки, които тя му подари прещедро. Но не му даваха мира смътната погнуса, лекото гадене, появило се в мига, когато той видя лицето ѝ – тя се гънеше като змия, стенеше сподавено и го милваше вещо и страстно, но въпреки това лицето ѝ си оставаше безчувствено, каменно, сякаш жената правеше не любов, а нещо съвсем делнично. С присъщите за възрастта му припряност и безразсъдство той отсъди, че в леглото всички жени се държат така пресметливо и безсрамно, и не очакваше от брака нищо добро. Затова, щом баща му обяви, че след смъртта на най-голямата дъщеря на Гарегин Агулисанц Капитон трябва да се ожени за по-малката, той само кимна, без да казва нищо. Не беше ли все едно за кого ще се ожени? Дълбоко в себе си всички жени бяха лъжкини и не бяха способни на искрени чувства.
Когато започна да се свечерява и келнерите тръгнаха да разнасят по масите парчета печен с подправки свински бут и сипкава пшенична каша с пръжки и лук, добре почерпените сватове заведоха под съпровода на пискливата виеща зурна и одобрителната врява на сватбарите младоженците в спалнята и ги заключиха вътре с обещанието, че ще ги пуснат на сутринта. След като остана насаме с мъжа си, Воске се разрида горчиво, но когато Капитон отиде да я прегърне и утеши, не го отблъсна, обратното, притисна се до него и в миг притихна – само хлипаше и подсмърчаше смешно.
– Страх ме е – извърна към него разплаканото си личице.
– И мен ме е страх – отвърна простичко Капитон.
Този несложен, но пронизително искрен и трогателен разговор, проведен през плах шепот, свърза неразривно и завинаги зажаднелите им за любов млади сърца. По-късно, вече в леглото, докато притискаше към гърдите си младата си съпруга и с признателност посрещаше всяко нейно движение, всяка въздишка и нежен допир, Капитон умираше от срам, че е дръзнал да я сравнява с жената от долината. В прегръдката му Воске светеше и сияеше като скъпоценен камък, грееше и осмисляше всичко наоколо, превръщаше се в най-свидното в неговия живот.
След една седмица, когато Гарегин Агулисанц и зетьовете му заклаха три породисти юници, свариха месото без сол и облечени от глава до пети в черно, без шапки тръгнаха да го разнасят на големи подноси из селото, а хората отваряха вратата и взимаха полагащата се на всеки порция, без да казват и дума, понеже не е разрешено да говориш, когато ти носят месо от жертвено животно, Воске сложи на прозорците в спалнята пердета, които не пропускаха светлина, и реши, докато е жива, да носи траур за сестра си. Изтезаваше се с безкрайни пости и прекарваше дълги вечери в църквата, където се молеше за упокой на душата на Татевик и ѝ искаше прошка, веднъж в седмицата ходеше заедно със скърбящата си майка, с етървите, снахите и лелите на гробищата, за да почисти гроба на сестра си. Светлата и тъмната част на денонощието сякаш си бяха разменили местата: през нощта тя обичаше и грееше като слънце, през деня се превръщаше в мрачно, смазано от скръб същество. Татевик така и не дойде отново при нея и това я натъжаваше много. Не ми е простила, иначе пак щеше да ми се присъни – споделяше разплакана Воске с мъжа си.