За разлика от Вано Тигран бе свикнал от малък с белия паун и смяташе, че присъствието му на верандата у тях е нещо, което се разбира от само себе си, затова се отнасяше към него като към всички други домашни птици. Само веднъж прояви любопитство и попита защо кокошките, токачките и пуйките спят в кокошарника, а паунът – на верандата.
– За да не им пречат дългите му пера – отговори находчиво Вано.
– Така ли, добре – съгласи се веднага Тигран.
Вярваше безусловно на дядо си и на баба си, растеше отзивчив, работлив и много любознателен, ходеше с голямо желание на училище, където беше единственият ученик – другите деца, родени след глада, тъкмо бяха проговорили, когато той тръгна в първи клас. Имаше часове два пъти в седмицата, учеше усърдно, е, не се прехласваше, затова пък четеше много и Анатолия, която вече бе поела библиотеката, много си го обичаше и му разрешаваше да държи книгите по-дълго от позволеното. Вкъщи все гледаше да помогне: прекопаваше заедно с дядо си градината, носеше вода, отиваше у съседката да ѝ предаде нещо, мелеше на ръчната мелница пшеницата за нищо време, докато баба му не се справяше и за половин ден.
На четиринайсет години вече бе разумно, трудолюбиво и доволно от живота си момче. Единственото, което му тегнеше, беше самотата. Нямаше приятели: в Маран имаше още само един младеж, по-малкият брат на ковача Василий, който вече беше навършил двайсет и две години, но понеже беше болнав, не общуваше кажи-речи с никого, а на Тигран, юноша с мъх над горната устна и с нисък глас, му беше скучно и неинтересно да се занимава със седемгодишни малчовци. Затова, щом завърши осми клас, дядо му и баба му се оставиха директорката и Анатолия да ги убедят и със свито сърце го изпроводиха в долината – да се изучи. Такава раздяла бе за тях като нож в сърцето и след това Вано дълго го мъчеше безсъние, а Валинка направо се поболя от нерви и легна да лежи, пак добре, че се размина без тежки последици, тя плака една седмица и стана, рязко отслабнала и състарена, но жива. Тигран отиде да живее у далечни роднини на директорката и вместо наем ѝ носеха продукти: веднъж в седмицата Валинка пълнеше две чанти и ги пращаше с пощенската кола в долината. В едната имаше храна: сирене, топено масло, пушено месо, мед, сухи плодове, туршии и цяла купчина питки. В другата: изпраните и старателно изгладени дрехи на Тигран (със следващата кола се връщаха дрехите за пране). Тигран се прибираше при старците два пъти в годината – за Рождество и за лятната ваканция. Когато завърши училище, бе дръпнал рязко на ръст и беше възмъжал, боботеше с басов глас на баба си и на дядо си някъде изпод тавана, не им разрешаваше да правят нищо на двора: плевеше, събираше реколтата, поправяше покрива, цепеше дърва за есента, а после си даваше труда да нареди цепениците така, че ланските сухи дърва да са най-отгоре, а влажните – отдолу.
След училище влезе във военната академия, на двайсет и пет години вече бе получил висок чин и се канеше да се задоми, но не успя – избухна войната. Полкът, който командваше, бе обкръжен, а после цели осем години от него нямаше ни вест, ни кост, Валинка си изплака очите и започна да се моли всеки ден и всеки час, направи път до стария параклис, докато Вано го боляха много вените, краката му изтръпваха и направо горяха, но старецът не се издаваше, търпеше. Паунът, който вече бе направо престарял, бе учудващо бодър и здрав и това вдъхваше на Вано сили – внук му безспорно беше жив, иначе не можеше да бъде. Когато се наложи да разглобяват дъсчения под на верандата, за да има с какво да палят печката, Валинка прибра пауна в къщата. Той безропотно се подчини и сега живееше в кухнята, вечерно време наблюдаваше как печката на дърва рисува по стената огнени ликове, а перата му падаха. Вано ги събираше внимателно и ги пъхаше във възглавницата. Валинка плетеше гулпи и пуловери – за фронта, във всеки неадресиран колет слагаше издялкана от Вано мъничка фигурка на Божията майка и по едно пауново перо, колетите бяха без име отгоре, затова заминаваха и не се появяваха отново, а в други домове в Маран писмата се връщаха вместо вест, че получателят вече не е между живите.