Вано помнеше пролетта на годината, когато войната завърши, точно както помнеше деня, когато се е родил Тигран – до най-дребните подробности. Малко преди това кой знае защо реши да пресметне и установи, че от деня, когато в дома му се е появил паунът, са минали точно трийсет и три години. А на другата сутрин двамата с Валинка се събудиха от пресипналия писък на птицата: паунът, който последната зима не се движеше и с усилие държеше дори главата си изправена, като по чудо се бе добрал до входната врата и стържеше с клюн – опитваше се да я отвори и викаше да му помогнат. Вано го гушна и излезе на верандата точно когато дворната вратичка се отвори и пусна на двора внук им: слаб като вейка, целия в белези, но жив. Паунът издъхна същата вечер в ръцете на Тигран, докато той разказваше как са ги обкръжили, как е успял чудодейно да избяга от плен и през цялото време е бил в гората при партизаните, как са го ранили в крака и се е наложило да му горят на живо бедрото, за да не плъзне инфекция, как му е останал белег, дълбок, грозен, засегнал и мускула така, че сега той не можел да разгъне докрай крака си. Насред разказа на внук си Вано усети лекото дихание на небесата, те се спуснаха по-ниско от планината, разтвориха прозорците, проникнаха в къщата, сплетоха длани на люлка, положиха там искрящата душа на цар птицата и я понесоха нагоре, оставяйки след себе си лекия мирис на канела, бадеми и още нещо, неуловимо и неразбираемо, но неописуемо прекрасно.
Погребаха пауна на ръба на пропастта. Тигран поръча на Василий да му скове ниска въздушна ограда, засади на могилката бели планински лилии. Беше решил до края на дните си да живее в селото, затова отскочи до долината, отказа се от военния чин и наградата, но после отстъпи, вслуша се в молбите на баба си и дядо си и след една година си стегна багажа и замина оттатък северния превал – в търсене на нов живот, на места, където няма да го застигне нова война. Той стана единственият мъж в Маран, прибрал се жив от войната, и последният от младите, напуснал селото на старците. На север живееше трудно, но не се оплакваше и не посърваше. Намери си работа, след време се ожени за една от местните с детенце на година, момиченце, жена му имаше красиво напевно име: Настася, Вано и Валинка го произнасяха на срички: Наз-ста-ся. Бяха я виждали само на снимка – красива, с изпъкнали скули и пълни устни, с руса къдрава коса, с големи очи, сигурно сини, а може би зелени. Внук им беше заминал преди шест години и оттогава не си беше идвал нито веднъж в Маран. Затова пък зарадва баба си и дядо си: през декември жена му му роди син, били го кръстили Киракос, на дядото на Вано, загинал по време на голямото клане.
Оттам, иззад планинския превал, обгърнал като широка подкова долината, от внука им пристигаха писма с обещание, че ще си дойде скоро. Валинка поръсваше пликовете със суха лавандула и ги пазеше в скрина – знаеше наизуст какво пише във всяко от писмата, но често ходеше при Анатолия да я моли да ѝ ги прочете пак. А Вано седеше под старата лаврова вишна и без да откъсва поглед от края на урвата, си припомняше роднините, отдавна преселили се в отвъдното. При ясно време краят на пропастта бе окъпан в слънчеви лъчи, зиме пък бе покрит с преспи, в лошо време бе мрачен, унил и сиротен и миришеше на влажни камъни. Над гроба на пауна понякога проблясваше мъждива светлинка и видеше ли я, Вано се надигаше тежко от пейката, отиваше при оградата, но не влизаше вътре – беше го страх. Слагаше над очите си длан и след като ги присвиеше, различаваше самотен сребрист силует, ветрило от пера като купол, гордо отметната глава с въздушна корона и объркан поглед, устремен нагоре, към безответните, безмълвни небеса.
Глава 2
Вано почина навръх Зелената неделя[25]. Обядва, легна да подремне и не се събуди. Валинка сякаш знаеше, че с мъжа ѝ ще се случи нещо. Още от сутринта не се отделяше и на крачка от него: заедно обикаляха из градината, заедно слязоха при оградата в края на селото да наберат киселец за баницата, после наминаха и към мегдана – да се видят със съселяните и да проверят кой какво е донесъл, за да го смени за друго, а на връщане надникнаха и в бакалницата на Мукуч Германцанц, за да вземат обувките, които бяха поръчали за Вано.
Оказа се, че са точно каквито трябва: качествени, кожени, със здрава подметка, която да издържи на безпощадно изровените селски пътища, и без връзки, което значително облекчаваше Вано – нямаше да му се налага да пуфти, да се навежда и присвил недовиждащо очи, да дърпа с непослушни пръсти връзките. Бяха с висок кончов, но Вано дори се зарадва, защото с неговите вени се мъчеше като грешен дявол от всяко неудобство, дори Валинка му плетеше гулпи без ластик, да не дразнят чувствителната кожа на глезена.