Вано премери обувките, разходи се от единия до другия ъгъл на бакалницата, видя се в парчето огледало, покрито с петна ръжда. Понечи да си тръгне с обувките, но Валинка не му разреши.
– Ще ги обуеш на Троица – отсече и му подаде старите износени обувки. – Нали за това са празниците, да си показваме новите дрехи и обувки.
Вано реши да не спори, плати, без да казва нищо, и излезе, но демонстративно остави на тезгяха вързопа киселец и новите обувки. Валинка поклати глава, взе нещата, сбогува се с Мукуч и тръгна след мъжа си. Той вървеше, без да се обръща, с големи, загрубели от работата длани на гърба.
– Поне киселеца вземи! – подвикна след него жена му.
– Няма пък – промърмори Вано, без да се обръща.
– Какво толкова съм казала, че се сърдиш? Троица е след два дни, толкова ли няма да изтърпиш дотогава?
Вано не отговори. Валинка ускори крачката, настигна го, пъхна в ръцете му кутията с обувките. Той я взе, но не се извърна към жена си.
– С годините стана съвсем опак. Сърдиш се за щяло и нещяло – въздъхна Валинка.
– Не ми прави напук и няма да се сърдя.
– Какво толкова съм казала?
– Нищо.
– Точно така, нищо. Мисля ти само доброто. Кога съм ти давала лош съвет?
Тя отвори портичката и се отдръпна, та мъжът ѝ да влезе пръв, той мина демонстративно покрай нея и се насочи към другия край на градината, където част от дървената ограда бе климнала и бе полегнала върху френското грозде, което така и така вече не раждаше. Валинка скръсти ръце върху гърдите си, стисна тънки устни и загледа как мъжът ѝ вдига над главата си кутията с обувките и вързопа с киселеца, после се обръща на една страна и се промушва през тясната дупка. Тя махна с ръка и влезе вътре – да подтопли обяда.
"Ще хапне и ще му мине, ситият е по-сговорчив", отсъди Валинка.
Вано си закачи крачола на чепа, щръкнал от оградата, вдигна крак, за да го издърпа, изруга при звука на разпорен плат. След като освободи крака си, огледа панталона: платът се беше разцепил и бе увиснал безнадеждно, а отдолу се показваше прасецът му. Вано настъпи увисналия плат, откъсна го и го остави да лежи на тревата.
– Тук ти е мястото – сопна се сърдито дали на него, дали на себе си и тръгна през овощната градина, цялата в сипещ се нежнорозов и белоснежен цвят.
Щом стигна при верандата, седна на най-горното стъпало, сви си цигара и я запали, като плюеше подразнено ситните парченца тютюн. Валинка беше права, разбира се. Наистина беше станал с годините много опак. Но и нейният характер не беше цвете за мирисане. Тя беше опърничава, непримирима. От сутрин до вечер му опяваше. Не си закачил кърпата както трябва, разплискал си водата, не си отворил достатъчно прозореца, погледнал си накриво, помислил си не каквото трябва. Ето и днес на закуска му скъса нервите, сто пъти повтори, че бил разлял чая. Не се правело така, първо слагаш захарта и чак тогава наливаш в чашата топлата вода. Така ще видиш докъде да сипеш и няма да я разплискваш, докато бъркаш захарта.
– Какво си седнал тук на стълбата? Ще ти надуха гърба, после няма да можеш да се изправиш! – показа се от вратата Валинка, сякаш беше чула мислите му.
– Може пък да искам! – заяде се Вано.
– Какво да искаш?
– Да ми надуха гърба.
– Вано!
– Какво?
Валинка понечи по навик да го скастри, но се сдържа.
– Нищо. Ела да обядваме, яденето се стопли.
Вано се беше настроил пак да му четат обичайното конско и се обърка, но не се издаде.
– Ей сега, да си допуша цигарата и идвам.
Валинка остави вратата открехната и влезе вътре. През отворения прозорец на кухнята се чуваше как стърже по дъното на тенджерата и сипва по чиниите каквото беше останало от вчерашната супа. За второ имаха варени картофи с пуйка, а после компот от праскови – в зимника бяха останали два буркана, Валинка искаше да ги запази за Троица, но после махна с ръка и отвори единия, за да зарадва мъжа си. Резените праскова му бяха най-любимото лакомство, той ги ядеше като малко дете, което се е добрало до забранена сладост: давеше се от бързане, облизваше пръстите си и от удоволствие притваряше очи.
След обяда Вано легна да подремне, както обикновено, а Валинка се зае да кърпи вълнените одеяла. Налагаше се да го прави на пода, иначе намотаната около напръстника вълнена прежда се заплиташе. Тя седеше на една страна и се местеше около одеялото, като шиеше с едри бодове, а щом стигна до средата, избродира слънчев кръг – така правеше майка ѝ Катанка, която се славеше в цялата околия със златните си ръце и любовта си към реда. Беше научила и децата си да бродират и да са чисти, затова и дъщерите ѝ се смятаха за най-желаните булки в Маран. Най-голямата, Саруи, живееше току в края на урвата, зад нея нямаше нищо друго освен църквата на Григорий Лусаворич и всяка събота на връщане от сутрешната служба Валинка се отбиваше при сестра си, която почти не стъпваше в храма – грижеше се за тежкоболния си свекър, който страдаше от пристъпи на задушаване, – затова цял ден Валинка поемаше всички грижи по къщата, готвеше, чистеше, занимаваше се с децата, бдеше до леглото на свекъра на сестра си, който току се давеше от силната кашлица, та сестра ѝ поне малко да си почине и да се наспи. Често взимаше при себе си племенниците и тогава с грижите се нагърбваше майка ѝ, която отиде да живее при Валинка, след като тя се задоми. Земетресението отнесе цялото семейство на Саруи заедно с мъжа ѝ, свекъра ѝ и трите деца – момиченце и две момчета, и Валинка се вцепеняваше всеки път, спомнеше ли си как, обезумяла от непосилната мъка, майка ѝ се е лутала на ръба на пропастта и е викала дъщеря си и загиналите си внуци. След онзи злочест ден се събуждаше, обляна в сълзи, и плачеше по цял ден – без да хлипа и да стене, готвеше, переше, чистеше, ходеше на пазар и не спираше да плаче и плаче. Всяка сутрин Валинка ѝ намотаваше на китките кърпи, за да си бърше майка ѝ лицето, и час по час ги сменяше със сухи, тъй като те се наквасваха. Катанка си отиде така – в несекваща пиета към нещастната си дъщеря, издъхна точно когато валеше проливен дъжд, който продължи точно седем дни след смъртта ѝ и спря за малко колкото погребалното шествие да се добере до гробището и да погребе покойницата.