Веднъж на две-три години Валинка переше вълнените одеяла и задължително бродираше в средата слънчев кръг: в памет на майка си, на сестра си, на братята си и на децата, отишли си като пясък между пръстите в небитието, на онзи край на Всемира, който е заключен със седем огромни печата от обикновените простосмъртни и всеки печат е колкото иглено ухо, но тежи колкото цяла грамада – няма как да го видиш, за да отключиш, няма как да го отместиш, за да минеш.
С времето едва забележимата пукнатина, появила се в деня на земетресението върху стената в съпружеската спалня, започна да се разширява и да се вдига нагоре. Щом достигна върха, плъзна встрани и малко по малко завоюва в камъка тясно пространство, през което денем се процеждаше самотен слънчев лъч, а нощем – мъждивият лунен блясък. Вано подпря къщата от тази страна с греди и запълни процепа с хоросан, но жилището сякаш дишаше и ходеше, скърцаше с капаците по прозорците и страничните стени, понеже хоросанът не се задържаше добре и с времето се ронеше, за да оголи отново накъсаната рана на стената. Вано се ядосваше, отново старателно го запълваше с цимент, но напразно – след година-две циментът падаше, а зейналите участъци на пукнатината лека-полека се покриваха с посърнала трева, която напук на всичко растеше направо върху камъка. Докато Вано се запретне вбесен да запълва за кой ли път пукнатината, паяците вече бяха опънали по тревичките безтегловните си паяжини, а върху боядисаното в синьо дюшеме се бе образувала тясна избеляла назъбена ивица, прогорена от упоритото прежурящо слънце.
– Навсякъде има живот – не можеше да се начуди Валинка, докато разглеждаше мрежите на паяжините, задръстени с изсъхнали трупчета на насекоми, и проникналите в стаята спаружени стръкчета трева, – навсякъде има смърт... и живот.
За последен път бяха потягали стената по-миналото лято, но за две години тя бе успяла да се изрони и да обрасне, Вано тъкмо се канеше отново да се заеме с нея, но чак през есента, когато се позахлади. Валинка очакваше настръхнала новите ремонтни дейности: уж не е кой знае какво, а по цял ден не подвиваш крак и чистиш една седмица. Беше готова да заключи вратата, да предостави на пукнатината цялата стая и да се изнесе в гостната, но мъжът ѝ беше против.
– Земетресението не успя да ме прогони оттук, та тя ли! – кимаше той сърдито по посока на пропуканата стена.
Случваше се Валинка да започне да спори с него, но после се подчиняваше – какво пък, негова работа! Щом за толкова години не му беше омръзнало да воюва с пукнатината, така да бъде. Всеки си има свой смисъл на живота и своя война.
След като закърпи одеялата, тя ги изнесе на двора и ги опъна върху въжето за прането – през деня да поемат от топлината и вятъра. А вечерта трябваше да ги поръси с лавандула и да ги прибере в скрина – докато скове студ. Валинка донесе от зимника мацун и хляб със сирене – да закусят, после отиде да събуди мъжа си, който още спеше. През целия път към спалнята – през тясното антре, двете стаи и гостната, обзаведена със стара покъщнина, където се задържаха само два пъти в годината, на Коледа и Великден, единствените празници, предполагащи гости, за които да приготвят голямата маса, – нито една клетка в душата ѝ не трепна и не я предупреди. Но още щом отвори вратата, Валинка в миг осъзна какво се е случило, направи по инерция няколко крачки и чак тогава спря – нямаше сили да извърне очи от мъжа си, който лежеше, отметнал безжизнено глава, с лява ръка, заплетена в пръчките в горния край на леглото, с одеяло, омотало се в краката му, въпреки че слънцето се бе изнесло в противоположната посока, стаята беше залята в ослепителна светлина, която струеше през пукнатината в стената на несекващ поток, неудържим и заслепяващ, и се отразяваше с изцъклено сияние в очите на мъжа ѝ.