– Вано джан – повика го през шепот Валинка.
Докато колата на "Бърза помощ" се носеше бясно по изровения, неравен селски път и разгонваше с неистовия вой на сирената всичко живо наоколо, Валинка окачи по прозорците в къщата чаршафи и окади стаята с тамян. Когато лекарят дойде, дворът беше пометен и напръскан с вода, а кокошките и пуйките бяха вкарани в кокошарника, за да не дразнят с неуместно ленивия си глуповат вид. От глава до пети в черно, мълчалива и строга, Валинка седеше до главата на Вано и отпуснала ръце върху коленете си, разглеждаше пукнатината в стената.
– Кой сега ще я запълни? – попита тя пространството.
Лекарят, невероятно слаб мъж с гърбав нос и възпалени от недоспиване очи, се обърна без особено желание към пукнатината с ширина към три сантиметра, която се гънеше като змийче от дъсчения под чак до тавана. Сви напосоки рамене, известно време мълча. После все пак уточни:
– Бомба?
– Земетресение.
Лекарят реши да не пита как е възможно половин век да живееш с пропукана отгоре додолу стена. Издаде справка за смъртта и си тръгна към долината под съпровода на врякащите дворни птици, които като първи кавгаджийки обсъждаха оглушителния вой на сирената.
Валинка погреба мъжа си в стария костюм от туид и износените обувки. Беше решила да върне на Мукуч Германцанц новите, неносените.
А после историята завъртя опашка и пое по съвсем неочаквани за себе си релси. В нощта след погребението на Валинка ѝ се присъни Вано – мрачен, по костюм и чорапи, гледаше я с упрек.
– Досвидяха ѝ се новите обувки!
Валинка се събуди, плувнала в студена пот, и дълго се въртя от едната на другата страна. На сутринта хукна към параклиса и запали свещ за упокой. После се отби в бакалницата на Мукуч, попита може ли да върне обувките. Отговориха ѝ, че може.
През нощта пак ѝ се присъни Вано. Стоеше, този път вече гол, беше нагазил до коленете в някакво блато и мълчеше укорно.
– Ама недей така – разстрои се Валинка. – Защо да не върна обувките? Парите не се търкалят по земята.
Вано се обърна, закуцука през блатото – едвам местеше слабите си като клечки крака с изпъкнали вени.
На Валинка направо ѝ причерня.
– Почакай малко, щом умре някой, ще ти ги пратя по него – извика тя.
Вано кимна, но не се обърна, само ускори крачката. Валинка се загледа по-внимателно – той вече не накуцваше.
Цял месец в Маран не умря никой. После все пак се случи и това: спомина се свекървата на Мариам Бехлванц. Валинка уви новите обувки на мъжа си в чиста кърпа за съдове и отиде при нея. Помоли я да ги сложи при покойницата.
– Само че къде? – разпери безпомощно ръце Мариам. – Знаеш я каква е едра. – На това място Мариам се притесни и след като се огледа, продължи през шепот: – Видях се принудена да поръчам най-широкия ковчег, иначе свекърва ми нямаше да се побере!
Валинка се разплака. Разказа как не е разрешила на Вано да обуе новите обувки. Как е лежал с ръка, заплетена в пръчките в горния край на леглото, как е вървял гол през блатото със сините си от вените болни крака. Мариам размърда устни, въздъхна. Взе обувките.
– Ще ги обуя на свекърва си. На нея ѝ е все едно в какви обувки ще търка праговете на онзи свят.
Така решиха въпроса.
Глава 3
Пликът беше голям и много намачкан, целият облепен с шарени марки. Пощальонът, слаб жилав мъж в омаслявена фуражка и лъснат на колената размъкнат панталон, го извади от чантата, която носеше на рамо, повъртя го в ръце, кой знае защо, прочете още веднъж адреса, въпреки че го знаеше наизуст: село Маран, последната къща на западния склон на Маниш Кар.
– Дано вестта е добра – промърмори той. – Никак не ми се иска да бия толкова път заради лоша.