– Каквато е Божията воля – отвърна флегматично тер Азария.
Пощальонът прибра плика в чантата, дръпна внимателно ципа. Размърда устни.
– Може ли още един въпрос, тер Азария?
– Не почвай пак, Мамикон! – прекъсна го раздразнен свещеникът, после затисна леко с длан тежкия кръст върху гърдите си – да не се клати, докато той върви, и ускори крачката.
Мамикон го наблюдаваше как крачи по разбития планински път, а ръкавите и полите на расото му се веят на сухия прашен вятър. Беше горещо, миришеше на нажежени камъни, на току-що окосена трева и суха звъника. От клисурата с отчаяни писъци политнаха цяло ято лястовици, които покръжиха малко горе и отлетяха на изток – да посрещнат слънцето.
Мамикон постоя малко на едно място, за да си поеме дълбоко въздух, после го издиша бавно. Оправи ремъка на чантата върху рамото си, свали фуражката, изтупа я старателно. Намести си панталона. Направи всички тези манипулации, без да сваля очи от попа, който се отдалечаваше.
Тер Азария сякаш чувстваше погледа на Мамикон. Вървеше с широка крачка, но без да бърза, не се и обръщаше. Спря чак когато стигна края на пътя – по-нататък той завиваше надясно и изчезваше зад отвесната скала, – погледна без особено желание назад.
– Идваш ли?
– А какво друго ми остава, тер айр[26]. Разбира се, че идвам.
– Опак си като магаре – не се сдържа тер Азария.
– А как иначе – потвърди с достойнство пощальонът.
Разговорът с тер Азария тръгна накриво още в подножието на Маниш Кар, от минутата, когато Мамикон се осмели да се усъмни доколко е разумно да подлагаш и дясната буза, ако са те ударили по лявата. Оскърбен до дън душа от непочтителността му, попът дръпна цяла проповед, като се опита да внуши на опонента колко безпочвени са съмненията му. След като изслуша внимателно лекцията на тер Азария, Мамикон изцъка с език, килна фуражката на тила си, почеса се по челото и вресна:
– А сега си представи, тер айр, че не Исус, а богаташът е казал, ако те ударят по дясната буза, да подложиш и лявата? Нима тези думи могат да породят у слугата друго освен ненавист?
– Защо ми ги говориш тези неща?
– Защото смисълът не трябва да се променя в зависимост от това кой ги изрича. Иначе каква полза от тях?
Тер Азария понечи да възрази, но после се отказа. Познаваше много добре Мамикон. Заинати ли се, няма мърдане. Затова по-добре и не опитвай. Докато вървяха нататък, си разменяха фрази, които не значеха нищо. Тер Азария пресичаше из корен всеки опит да се върнат към богословския спор.
Когато до свещеника оставаха няколко крачки, Мамикон спря и сведе в шеговит полупоклон малката си носеста глава.
– А ако отделните съждения са безсмислени? – натърти той.
– Като глупак живя, като глупак и ще умреш – отсече тер Азария.
– Да беше ми обяснил, вместо да обиждаш, тер айр.
– Какво има да ти обяснявам. Пак ще си знаеш своето.
– Така си е.
Тер Азария извади от джоба си броеница и продължи нататък, като прехвърляше протритите зърна. Мамикон тръгна след него, тананикаше си тихо.
Оставаше им още малко, някакви си три километра нагоре по стръмнището. Там, на билото на Маниш Кар, ги чакаше старо каменно село, удавено в овощни градини. Тер Азария – за опело, а Мамикон за писмото, което носеше.
Беше сряда, слънцето бе станало от сън преди петлите, а сутринта бе паднала такава роса, че човек можеше да я загребва с шепи. Най-после беше лято.
Ковчегът, не много дълъг, но необичайно широк, бе сложен на масата, както бе прието – с краката към изхода. Около него седяха няколко възрастни жени. Тъмните блузи бяха закопчани чак догоре, белите коси бяха прибрани на строги кокове.
Никоя не плачеше и дори не се преструваше, че е разстроена. Само жената с острия нос в края изхлипа и се изсекна шумно в носната кърпа, щом видя попа. Другите само се изправиха и без да казват нищо, се поклониха и се пръснаха по ъглите.
Тер Азария заобиколи масата, застана в горния край на ковчега. Огледа покойницата. Ковчегът явно ѝ беше малък. Тя лежеше, затисната отстрани в него, с широки рамене, смъкнати към ушите, недоволна и мрачна. Ръцете ѝ бяха положени върху големия кръгъл корем: лявата длан прикриваше дясната, върху безименния пръст проблясваше потъмняла от времето, износена брачна халка. Изпод парчето лилава коприна, с което тялото беше покрито от гърдите до петите, надзъртаха носовете на големи мъжки обувки. Сигурно бяха четиресет и пети номер.
Тер Азарян се препъна с поглед в обувките, смути се, но се постара да не се издава. Отвори требника, въздъхна тежко и се зае да чете молитвата, без да откъсва поглед от редовете, но за свой огромен ужас непрекъснато бъркаше и като пелтечеше глупаво, повтаряше думите. За да се съсредоточи поне малко, се прокашля, свъси се, започна да пристъпва от крак на крак и да си дърпа до болка брадата, но не си прецени добре силите и я затегли толкова силно, че се задави със слюнка и се закашля.