Донесоха му вода. Той отпи, старателно зажумял, за да не гледа обувките, нелепо щръкнали изпод празничното парче плат. Но къде ти – докато връщаше чашата, отново се втренчи в тях. Огромните обувки го привличаха като магнит, пречеха му да се съсредоточи и да се настрои като за заупокой. Стариците стояха покрай стените със скръстени на гърдите ръце и мълчаха изчаквателно. Между тях сновеше само остроносата – ту вода ще донесе, ту някоя забрадка ще вземе, ще я сгъне старателно и ще я метне върху облегалката на продъненото кресло, което стоеше самотно в ъгъла.
"Трябва да издържа някак" – започна да си внушава тер Азария, а после въздъхна нечуто и отново разлисти требника.
Няколко грохнали старци бяха насядали плътно един до друг върху една греда на двора и си говореха тихо. Под кичестия орех беше масата, пренесена за помена, с покривка, която плющеше по краищата от вятъра. Всъщност на нея нямаше друго освен съдове и солници. Щяха да донесат храната веднага след погребението. Една от стариците щеше да застане на входната портичка, щеше да преметне през рамо кърпа за ръце, щеше да сложи до себе си кофа с вода и щеше да чака търпеливо. На връщане от гробището всеки щеше да отиде при нея и да събере длани на кривача. Тя щеше да гребне с канчето от водата и да полее подложените ръце, за да измие гробищната скръб. После хората щяха да си избършат дланите с кърпата, увиснала от рамото ѝ, и чак тогава щяха да влязат в двора, където щеше да ги чака пренесената по всички правила за помена маса.
Тер Азария се намъчи със заупокойната молитва до пладне. После в къщата влязоха мъжете – да изнесат ковчега. Измъкнаха го с големи мъки: петимата старци и Мамикон, който овреме им се притече на помощ, едвам го вдигнаха, толкова тежък беше. Понеже беше неестествено широк, не мина през вратата, та се наложи да го наклонят леко на една страна и да държат покойницата – да не би, да не дава Господ, да падне. Зад портичката ги чакаше впрегната в магаре скърцаща селска каруца, с която Мукуч ходеше по два пъти в седмицата в долината – за стока. Стовариха с облекчение ковчега върху нея и шествието се отправи по тесния каменлив път нагоре, към обраслото с бурени старо гробище.
– Дий! Дий! – подканваше Мукуч магарето със скръбен шепот, както прилягаше на случая.
В къщата останаха остроносата жена и още една – висока, много слаба, с ослепително сини очи и побеляла коса, Валинка Ейбоганц, внучка на Оник, който бе воювал още в царската армия и след като се демобилизира, за щяло и нещяло повтаряше неразбираемото за маранци "ей Богу" – така му излезе прякорът Ейбог, потомците му пък получиха името Ейбоганц. Двете шетаха в кухнята – режеха на дебели филии възкиселия селски хляб, редяха по големите плитки чинии парчета домашна шунка и студено варено говеждо, китки измити подправки и репички. Щяха да изнесат храната точно преди хората да се върнат – за да не потъмнее и мухите да не я измърсят.
– Когато я видя, тер Азария направо забрави всички думи – подметна остроносата, докато плакнеше с вода мазните бучки сирене.
– Май трябваше още от самото начало да го предупредим, че е обута с обувките на мъжа ми – провлече замислено Валинка.
– Да, трябваше. Но в началото не се досетихме, а после вече не беше удобно.
Но тер не знаеше нищичко за тайнствената история с обувките, затова се отказа да се прави на безстрастен и загледа разтреперан как трима от старците направо са легнали върху капака на ковчега, обшит с нелеп ален волан, и се мъчат да го заковат. Капакът се съпротивляваше, мърдаше върху ковчега, а все не се затваряше: пречеха ту обувките, ту огромният корем на покойницата. Стариците пъшкаха тихо и въртяха ужасени очи, но не се хвърляха да дават съвети, пък и какво да съветват, при положение че и те не знаеха какво трябва да се направи.
Сякаш цяла вечност се суетиха объркано. Накрая заковаха криво-ляво капака и след като спуснаха ковчега в гроба, го затрупаха набързо с пръст и се отдръпнаха.
Тер Азария се окопити, изломоти една погребална молитва, а старците го слушаха със сведени очи. Един се закашля и се дръпна встрани, за да не пречи на свещеника, а после направо си тръгна, понеже все не можеше да се пребори с тая кашлица. Щом приключи с молитвата, тер Азария кой знае защо осени погребалното шествие с кръстно знамение и се насочи към изхода.