За да го върнат, го качиха на същата каруца, с която бяха докарали на гробищата и ковчега.
Тер Азария се вкопчи в ритлата с остри пръчки. Колкото и бавно да вървеше каруцата, клатеше много. Попът можеше, разбира се, да помоли Мукуч да спре и той да продължи пеш, но щеше да го обиди до смърт, затова търпеше и стиснал зъби, гледаше право напред и само броеше колко още завоя остават до дома на покойницата. Обърна се само веднъж, за да открие Мамикон. Зърна познатата фуражка и се поуспокои. Беше два часът следобед, нямаше много време. Чакаха ги поменът, после и пътят назад към долината. Десетте километра надолу по склона на Маниш Кар не бяха, разбира се, като да се изкачваш нагоре. Но пътят беше дълъг, щяха да се приберат чак по залез.
Глава 4
Слънцето изгряваше дълго, без желание, сякаш играеше на котка и мишка: първо ще се покаже от едната страна, после от другата, ще се закрие с някой облак, пак ще надзърне. Накрая, след като се напалува на воля, се оттласна рязко от далечния край на хоризонта, изправи се в цял ръст и запълни, направо удави небето в огнени лъчи.
Когато настъпи утрото, Валинка вече почти беше приключила с къщната работа: беше пуснала от кокошарника птиците, които бързо-бързо се пръснаха коя накъдето види из двора, закудкудякаха, записукаха и затърсиха под всяка тревичка някой разсеян дъждовен червей или друг безразсъден бръмбар, издои животните и ги пусна със стадото на паша, оплеви набързо градината. Донесе от бъчвата дъждовна вода и поля лехите, особено старателно марулите и кориандъра, те по-трудно от другите треви понасяха жегата.
След като приключи в двора, влезе вътре – да сготви. Преди да затвори вратата, застина на прага и огледа доволно старателно подредения двор. Дървата бяха наслагани така, че да лягат плътно едно върху друго, на утринния вятър се вееше прането, закачено на въжето според размерите, старателно изпрано и изплакнато с малко синка, а под дървената ограда съхнеха медните казани, внимателно лъснати с пясък и измити – те сияеха така, че още малко, и да засенчат слънцето.
Кухнята светеше от чистота: подът беше измит до блясък, по него нямаше и едно боклуче, съдовете бяха подредени на еднакви невисоки купчинки по шкафовете, чашите бяха обърнати с дръжките надясно, така че, докато взимаш една, да не разваляш стройните редици на другите.
Валинка запали печката на дърва, сложи да се вари кокошката, която предната вечер беше изкормила и оскубала, после реши да слезе в зимника за брашно – беше време да омеси тестото за сали[27]. Писмото, което ѝ беше донесъл Мамикон, съдържаше радостна вест: Тигран най-сетне се бе наканил да дойде, и то не сам, а със семейството си – с жена си, осиновената си дъщеря и с шестмесечния Киракос, когото наричаха със странното име Кирил, както беше прието на север.
– Кирил – го произнасяше и така, и иначе Валинка, като се вслушваше в името на правнук си с неговото странно звучене, – Кирил.
Пликът лежеше на верандата – Мамикон не завари у дома стопанката и го остави на пода, само го затисна с камък, да не го отнесе вятърът.
– Мислех да го донеса на погребението, но после си рекох: знае ли човек, ами ако се разминем! Затова го оставих при прага – разпери той виновно ръце, след като срещна у Мариам Бехлванц Валинка.
– Не знаеш ли какво пише в него? – прекъсна го тя нетърпеливо.
– Откъде да знам? – обиди се Мамикон. – Чужди писма не чета.
Валинка издебна момента и доколкото ѝ позволяваше преклонната възраст, забърза към къщи, за да прибере писмото. Освен изписания със ситен почерк лист от тетрадка намери в плика и три снимки. Дълго разглежда с примряло сърце розовобузестия си пълничък правнук. Спи в креватчето, извърнал глава на една страна и подал от завивката юмручета – Валинка зацъка разстроена с език, как така не са го повили, до осмия месец новородените трябва да се пристягат с пелените, за да е по-спокоен сънят им. Ето, детето се усмихва криво с беззъба устица, не току-така са го кръстили Киракос, точно така, криво и беззъбо, се усмихваше и стогодишният му прапрадядо Киракос. На третата снимка беше цялото семейство: видимо побелелият и напълнял Тигран, който беше прегърнал през раменете седемгодишната си осиновена дъщеря, а до него стоеше засмяната му жена, която бе притиснала към гърдите си начупеното новородено. "Виж го ти него – помисли си гордо Валинка, докато се любуваше на недоволното личице на правнук си, – още е колкото вързопче, а си показва рогата."