Анатолия не беше дошла на помена, още не се беше възстановила от болестта, затова си беше останала вкъщи. Валинка се примоли на телеграфистката Сатеник, но без очилата тя не разчете и ред. Наложи се Валинка да се запаси с търпение и да изчака края на траурната церемония. Ако зависеше от нея, щеше да зареже всичко и да хукне при Анатолия, но ѝ беше неудобно да оставя сама Мариам, която ѝ се беше притекла на помощ в деликатния въпрос как да предаде обувките на онзи свят. Изчака търпеливо хората да се разотидат, а после помогна и да разчистят масата и да измият съдовете. Затова отиде при Анатолия чак по залез слънце – още малко, и Маниш Кар щеше да бъде похлупен от тъмноликата южна нощ.
Намери я на двора, беше скръстила ръце върху гърдите си и гледаше как Патро глозга голям кокал, като забелва очи и от време на време скимти от неудържимо щастие.
– На някои им стига и кокалче, за да са щастливи – рече тя на гостенката вместо поздрав.
– Други пък са получили писмо от внук си – извика Валинка и размаха радостно плика.
Анатолия извади снимките, но ги сложи настрана – щеше да ги разгледа по-късно, първо трябваше да разбере какво има в писмото. Плъзна бързо поглед по редовете, винаги правеше така при непредвидени новини, за да успее да намери точните думи и да предупреди получателя. Валинка чакаше, като пристъпваше нетърпеливо от крак на крак.
– Тигран си идва! – плесна с ръце Анатолия. – Заедно със семейството!
Валинка чак остана без дъх.
– К-кога си идва? – едва намери сили да промълви.
– На трети юни.
– А днес коя дата сме?
Анатолия завъртя очи към небето в опит да си спомни ако не датата, то поне кой ден от седмицата е, но после се отказа и забърза към къщата. Валинка я последва, като мачкаше празния плик.
– Васо, ей, Васо – провикна се Анатолия, след като отвори входната врата.
– Хм, Нато джан – отвърна Василий някъде отвътре.
Анатолия се засрами от гальовното обръщение на мъжа си и погледна смутено Валинка. Но тя бе погълната от радостната вест за пристигането на внук си и не забелязваше нищо – или може би само се преструваше.
– Коя дата сме, Васо? – попита Анатолия.
– Първи!
– Първи ли! – Валинка застина като ударена от гръм, после се поокопити, плесна се по коленете и забърза надолу по стълбата. – И какво излиза? Излиза, че пристигат вдругиден?!
– Писмото! – извика подире ѝ Анатолия.
– Писмото! – обърна се Валинка и пак хукна нагоре.
Докато Василий излезе на вратата, от нея вече нямаше и следа.
– Какво е станало? – попита той Анатолия.
– Вдругиден си идва Тигран Меликанц. Със семейството.
– А!
В началото Василий се зарадва, но после си спомни за синовете си и посърна. Големите му сребристосиви очи в миг помръкнаха, ъгълчетата на устата му се плъзнаха надолу.
Анатолия го прегърна и се притисна към гърдите му, все едно му казваше: "Недей, недей." Той въздъхна тежко, помилва я по главата. "Всичко е наред, Нато джан. Всичко е наред".
Щастливият Патро закопаваше при оградата на градината недоядения мек кокал, като от бързането се препъваше и ръмжеше страховито на невидимите врагове.
Наложи се да слезе в зимника, за да вземе брашно. Стените на каменното помещение, което и в най-големия пладнешки пек пазеха прохлада, бяха окичени с китки сушени билки и кочани червена царевица. По дъсчените рафтове с отвора надолу бяха наслагани празни буркани – ланските запаси бяха свършили, а още не бе станало време да се слагат нови туршии. Най-отгоре имаше мукавена кутия, пълна догоре с шумолящи бели пакетчета. Валинка застана на пръсти, пресегна се към нея, извади един от пакетите, приближи се до прозореца, присви очи, за да види дали не е изтекъл срокът на годност. Зарадва се, взе кутията и забърза към двора.
Преди три години Тигран бе отворил в северния си град фурна. А след известно време, точно в навечерието на Коледа, от него се получи тежък-претежък колет – половин ден Мамикон го влачи с ругатни нагоре към върха на Маниш Кар. Дойде премръзнал до кости, с посиняло от студа лице и заледени мустаци. Валинка му сипа гореща боб чорба и за да не мърмори толкова, извади и бутилка черничева ракия. Той засърба чорбата, като от време на време хапваше и от маринованата момкова сълза и половинката домашна питка, изпи и две чашки ракия, измоли кърпа от козя вълна, с която се омота чак до очите, и се застяга за път. Но преди да си тръгне, помогна на Вано да отвори колета. В кашона с тъмносини несмиваеми печати на северната поща имаше няколко консерви месо и риба, салам във вакуумна опаковка, три пакета едно натрошен черен чай и голяма опаковка (50 броя) суха мая.