За да я отклони някак от печалните мисли, Капитон ѝ предложи да обзаведе къщата, която двамата получиха след сватбата. В нея преди живееха една леля – стара мома, и баба Мане, но после те се преместиха при бащата на Капитон и оставиха на младите солидното жилище с дебели стени, което, макар и с доста тъмни стаи, беше удобно и уютно, с голяма дървена веранда, висок чардак и добре поддържана овощна градина. Воске отказа най-категорично да се мести там, защото къщата се намираше в другия край на Маран. Но Капитон държеше на своето: ако живееше далеч от скърбящите роднини, Воске щеше да си спомня по-рядко сестра си и да се примири по-бързо с горчивата загуба.
Воске от немай-къде отстъпи и неочаквано за самата себе си се запали и се зае толкова усърдно с обзавеждането, че дори поръча в долината няколко списания за дома. След като се запозна най-внимателно със съдържанието им, се спря в избора си на трапезария от байцван дъб: овална маса, четири широки дивана, тапицирани с тъмнозелен плюш, трийсетина стола – трябваше да има много места за сядане, защото домът им винаги щеше да бъде пълен с гости – и няколко бюфета с красива дърворезба и високи остъклени шкафчета, където можеха да приберат натруфения сервиз за двайсет и четирима души и многото други съдини, които им бяха подарили сватбарите. Дърводелецът Минас, който се зае да възпроизведе съвсем точно обзавеждането, се видя принуден да наеме освен тримата си помощници още двама, за да успее до уговорения срок – Воске вече беше бременна с първото дете и искаше да приключи с обзавеждането, преди то да се роди. Докато чакаше, бродираше и заедно с майка си извеза няколко покривки и кувертюри, два комплекта спално бельо и рокля за кръщенето на новороденото. След ритуалното посещение на гробищата всяка седмица се отбиваше и в работилницата на Минас, за да провери докъде са стигнали. Минас сумтеше и се въсеше, но търпеше мълчаливо посещенията на Воске, макар че бързаше да я отпрати у тях с довода, че една жена, още повече бременна, няма какво да търси в работилницата, просмукана с миризмата на отровен лак и на мъжка пот. Но посещенията си казаха думата – обзавеждането беше готово навреме и Воске тъкмо бе подредила всичко и бе поканила гости да им покаже новата къща, когато легна да ражда. След едно денонощие подари на своя Капитон дъщеря, която нарекоха Назели. След две години се роди Саломе, а след още година и половина най-малката, Анатолия.
Нежна и внимателна към мъжа си, Воске бе немногословна и много сдържана с дъщерите си – Анатолия не помнеше майка им да ги е наричала с галени имена и час по час да ги е обсипвала с целувки, както правеха другите майки. Никога не ги хвалеше, но не им се и караше. Ако нещо не ѝ харесваше, пак не казваше нищо, само стискаше устни или вдигаше вежда. Момичетата се страхуваха от тази високо вдигната вежда повече, отколкото от несекващото мърморене на грохналата баба Мане, единствената от роднините им, останала жива по време на страшното земетресение, което бе отнесло в бездната западния хребет на Маниш Кар. Бедствието ги бе сполетяло в годината, когато чакаха да се роди Саломе. Баба Мане беше дошла да живее при тях, за да помага с невръстната Назели – Воске имаше мъчителни пристъпи на гадене и ѝ беше трудно да се справи с немирното дете. Бедата ги връхлетя един мразовит декемврийски ден по пладне: земята под нозете им се разтресе, загъна се, чу се тътен – провлечен, наподобяващ вой, от който се смразяваш, – после разцепи хребета на Маниш Кар и рухна в пропастта, като повлече със себе си къщите заедно със стопанските постройки и дворовете, хората, които се разпищяха така, че не можеха да си поемат дъх, и животните, които, предусетили нещастието, бяха полудели по краварници и обори и напразно се опитваха да привлекат вниманието на стопаните си и да ги предупредят.
Онази част от селото, която оцеля, понесе мъжествено и достойно удара на стихията: хората отслужиха заупокойни в малкия параклис (църквата на Григор Лусаворич[6] в края на селото рухна първа в пропастта) и се разотидоха по домовете си, за да потегнат нашарените с дълбоки пукнатини стени и падналите покриви и да вдигнат климналите на една страна дъсчени огради. По онова време още не обсъждаха дали да не се изнесат в относително безопасните низини – това стана много по-късно. След земетресението мегданът опустя и никога вече не бе огласян от шумни празници и веселби. Няколко пъти по стар спомен от долината идваха цигани, които разправяха как свлачището е отнесло някои от рухналите в пропастта къщи далеч на запад, в чужди села, и че хората, живели в тях, са здрави и невредими, но няма да се върнат никога, защото от преживения страх са си изгубили паметта и не знаят, че навремето са живели на хребета на планината, покрита с вековна гора и благодатни пасища. Хората изслушваха с признателност циганите, подаряваха им кой ненужна вещ, кой стари дрехи и ги отпращаха да си вървят по живо, по здраво – дълбоко в себе си всеки се надяваше, че казват истината и нещастните жители от западния хребет на Маниш Кар са оцелели. В края на краищата какво толкова, и да говорят на чужд език, и да се обличат различно, нали небето навсякъде е еднакво синьо и вятърът духа точно както в земите, където си имал щастието да се родиш.
6
Григорий Просветител (ок. 257 – 331 г.), покровител и първи официален глава на Арменската апостолическа църква. Той е духовният водач, приобщил арменския народ към християнството, и благодарение на него Армения става първата държава, приела го през 301 г. за своя официална религия. – Б. пр.