– Каква мая? – развълнуваха се хората.
– Ами онази, дето Тигран ми я прати преди три години. Срокът ѝ на годност беше изтекъл, затова я изхвърлих. А тя явно още е ставала. Лято е все пак, горещо е и през нощта...
– Започна да им разказва тя, като се давеше от сълзите.
Наоколо се възцари оглушителна тишина. Маранци се спогледаха недоверчиво и пак се вторачиха в нея, явно очакваха някакво продължение или поне изчерпателно обяснение за случилото се. Но Валинка само изхлипа и разпери ръце, за да им покаже, че това е всичко, няма какво друго да им съобщи.
– Какво каза? – попита със скърцащ глас Сурен Петинанц, изкуфял недочуващ старец на деветдесет години. – Кой ѝ е стоварил през нощта толкова лайна?
Ованес прихна. След него в смях избухнаха и другите мъже. Сурен започна да мести недоумяващо поглед от един на друг от съселяните си, накрая махна с ръка и също се разсмя.
– Помогнете ми да почистя. Днес пристига внук ми. Поне да беше сам, а той идва с цялото си семейство – пак изхлипа Валинка.
– Така значи, ако беше сам, можеше и да не чистим, а? – заяде се Ованес.
– Защо се гавриш с нея? – нахвърли му се Ясаман – за разлика от мъжете на жените не им беше никак весело, те бяха скръстили ръце върху гърдите си и стиснали устни, чакаха мъжете да спрат да се кикотят. – Ако Тигран беше сам, щеше сам да почисти всичко. Момче селянче си е... не се плаши лесно. Но жена му – севернячката, – е друго!
– Да бе. На север серат цветя! Да не са като нас!
Ясаман изцъка с език и се отдръпна ядосано. Старците се повеселиха още малко, пошегуваха се колко необмислено е постъпила Валинка, като е изхвърлила маята в ямата под нужника, а после станаха сериозни и започнаха да се съвещават как да се справят с бедствието, разплискало се из целия двор.
След кратки препирни решиха да изкопаят яма, да изгребат в нея каквото се е разплискало, да го засипят с пръст и да я трамбоват, а дупката в клозета да заковат с дъски и да залеят с цимент.
– Иначе ще втасва и ще смърди чак до зимата – отбеляза в заключение Ованес.
– А къде ще ходим по нужда? – престраши се да попита Валинка.
Ованес понечи да се пошегува, но се натъкна на суровия поглед на жена си и се отказа.
– Засега у съседката. Като си дойде Тигран, ще направим нов нужник. Засега така. На кого му се намира цимент?
Телеграфистката Сатеник отговори, че имала малко. Бил се повтвърдил, но още ставал.
Почти целия ден отиде за очистителни работи. Чак надвечер старците се пръснаха по домовете си – изнемощели и обезсилени. Валинка ги покани да хапнат, но те отказаха учтиво. Трябвало да се поизмият и да се преоблекат, пък и цял ден бяха газили в... та не ни е до ядене, съседке, ще прощаваш.
– Исках да посрещна внук си като хората, а то какво стана – бършеше сълзите си Валинка, докато оглеждаше разорания двор.
– Обратното, на добро е – възрази Василий, който си тръгна последен. – Всяко изпитание отклонява по някоя беда. Смятай, че ти се е разминало нещо лошо.
При тези думи Валинка кимна, но те не я утешиха. След като изпрати всички, тя запали печката и докато водата се топлеше, се постара да пооправи двора – измете, изтръска хартиеното чувалче от цимента и го сгъна с намерението по-късно да го върне на Сатеник, току-виж ѝ свършило работа, пренесе в стопанската постройка кофата с вода, в която бяха накиснати изцапаните с цимент лопати. Неприятната миризма, която още от ранна утрин беше вдигнала на крак цялото село, малко по малко се разнесе, остана само мирисът на влажен цимент, но Валинка не се притесняваше от него. След като почисти и подреди набързо, се изми, като се изтърка безпощадно с дращещата кесия. Завърза на вързоп дрехите, с които беше прекарала деня, и ги скри в стаята си – да ги изпере по-късно.
Среса се, сплете влажната си коса на две плитки, закрепи ги с фиби отзад на тила си. Облече чиста рокля, завърза си копринена престилка. Печката пукаше мирно, изстиваше полека. Валинка слезе в зимника – да донесе ариса[28], сложи я да се топли и излезе на верандата, където седна на пейката, скована така, че да не допуска човешко присъствие на мястото, на което преди живееше паунът, отпусна ръце върху коленете си и зачака търпеливо. Когато каруцата на Мукуч Германцанц спря пред портичката ѝ, тя спеше мирно и кротко, изнемощяла от безкрайния, изпълнен с тревоги ден и дългото чакане.
Глава 6
Селото се оказа точно каквото Настася си го бе представяла покрай разказите на мъжа си: каменно, с изронени керемиди по покривите, с климнали прогнили огради и комини на печките, вкопчили се в полите на небето. На втория ден, след като пристигнаха, тя го обиколи за няма и час. Свит на кравай, Кирюша спеше в препаската, която Валинка бе измайсторила за нищо време от голяма карирана забрадка. Алиса се въртеше около нея и ту притичваше с поредното пухкаво цветче жълта малва: мамо, мамо, помириши, виж как смешно мирише, ту избързваше напред и я чакаше, като подскачаше нетърпеливо на един крак: тази къща съвсем е рухнала, виждаш ли, покривът се е продънил и входната врата зее отворена, хайде да влезем, хайде де!