– Добре – съгласяваше се Настася, но не влизаше вътре в къщата: знае ли човек, ами ако падне някоя стена или се продъни подът!
Заставаше на двора и разглеждаше съсредоточено разядените от дървояди подпори на верандата – ако човек се взреше по-внимателно, щеше да различи несложни шарки: чаши, кръстове и слънчевия диск. По фасадите на къщите беше плъзнала подивяла асма, покритото от край до край с ръжда мандало по портичките със сложни фигури по него скърцаше тягостно, докато пускаше неканените гости обратно на неудобния за ходене път – изровен, каменлив и груб, изкривените от болести овошки, които отдавна не даваха плод, въздишаха подире им. На верандата в една изоставена къща висяха няколко наниза тютюн, оставен да се суши, някой от селяните очевидно го използваше за нуждите си, мамо – рече Алиса, като извърна към нея луничаво личице, – какво е това, тютюн – обясни Настася.
– Кой да се досети, че цигарите ги правят от трева! – поклати озадачена глава Алиса.
Настася се засмя тихо, за да не събуди сина си, който още спеше. Беше ѝ забавно от любопитството на дъщеря ѝ, но то ѝ пречеше да се съсредоточи.
– Нали няма да се сърдиш, ако другия път тръгна да се разхождам без теб? – попита тя.
– Преча ли ти? – нацупи се Алиса.
– Не. Но нали разбираш, искам да се съсредоточа.
– Пак ли трябва да помислиш?
– Да.
– Добре. Утре иди без мен. Аз ще остана с татко.
– Благодаря ти, дъще – трогна се Настася.
– За нищо!
И Алиса заподскача напред, като прескачаше ловко дупките по пътя, останали след дъждовете.
Валинка ги чакаше на портичката – стоеше с длан на очите, за да не ѝ свети слънцето. За кой ли път Настася се изуми от естествената ѝ красота: ослепително сини очи върху загорялото от слънцето лице, дълъг прав нос, упорито стиснати тънки устни. Радваше се, че Тигран ги е понаучил двете с Алиса на марански, иначе как щеше да общува с прасвекърва си?
– Уморихте ли се? – попита Валинка и пое от снаха си съненото новородено.
– Не! – извика със звънко гласче Алиса и след като се шмугна покрай нея, хукна при Тигран, който се трудеше в дъсчената барака, определена от Валинка за нужник.
– Какъв е смисълът? – махна тя с ръка, когато внук ѝ предложи да вдигне каменна постройка. – Живея сама, отдавна не използвам бараката, преди държахме тук дървата, но сега са наредени под навеса, за да не ги нося надалече. Само изкопай в ъгъла яма, покрий я с дъски и сложи райбер. Предостатъчно е.
– Щом направя нужника, ще се заема със стената в спалнята – обеща Тигран.
– Няма да я пипаш. През пукнатината отлетя душата на дядо ти. Скоро ще дойде и моят ред.
– Сигурно защото цял живот воюва с тази пукнатина. Явно е знаел как ще завърши всичко – отвърна Тигран.
Беше му непосилно тежко да говори за смъртта на дядо си – мъчеха го угризения на съвестта. Той все протакаше и не идваше, спираше го ту едно, ту друго, а когато накрая се накани, не го завари жив. И на погребението не успя да дойде, но тук вече нямаше вина, научи, че дядо му си е отишъл, след цяла седмица, когато най-сетне получи телеграмата – по някакво зло стечение на обстоятелствата се бе изгубила в пощата. Тигран пристигна в Маран чак след месец, мислеше да дойде сам, защото смяташе не да гостува, а да прибере при себе си баба си, но жена му настоя да тръгнат цялото семейство.
– Кога друг път ще имам възможност да видя родния ти край?
Тигран я помоли засега да не разкрива истинската цел, с която са дошли.
– Ще откаже. Няма да поиска да оставя без надзор гробовете на роднините. Нека първо свикне с нас. Щом свикне, ще ѝ бъде по-трудно да се раздели. И тогава вече ще ѝ предложим да дойде с нас.
– А ако не се съгласи?
– Ще я убедим.
Първото, което направиха с Настася, бе да поверят на Валинка децата и да отидат на гроба на Вано. От деня, когато Тигран беше заминал, гробището не се беше променило особено, само се бяха появили още десетина дървени кръста, които от няколко години, след смъртта на каменаря, бяха заменили обичайните надгробни плочи. Настася остави мъжа си сам, за да си изплаче в уединение болката, и тръгна да се разхожда сред пъстрата власатка и кървавичето, с които бе обрасло гробището. Беше ѝ трудно да стигне до старите надгробни камъни, толкова гъста беше тревата, но тя не се предаваше: за нея беше важно да се доближи, за да разгледа рисунъка на камъка под лишеите и да прокара длан по издълбаните в сърцето на плочите ажурни кръстове, изумена от смирената им красота – стараеше се да запомни ненатрапчивата утеха, която ѝ носеше плахият допир на ръката ѝ до топлия камък. От надгробните плочи лъхаше на вечност и на обреченост.