– Синчето ми.
Анатолия я гледаше и се усмихваше. После въздъхна тежко и сведе очи.
– Така и не успях да си родя дете.
Настася остави Кирюша на одеялото и той започна да хленчи недоволно – ей сега, ей сега, потърпи малко, помоли го тя, после намери опипом в чантата бутилката с изкуственото мляко и я подаде на Анатолия – нали ще го нахраните?
– Разбира се – потвърди тя и обърна момченцето на една страна – да му е по-лесно да пие, после оправи пеленката под бузата му, – да не си помислиш нещо, Стася джан, знам какво да правя с малките деца. Ето, питай и Ясаман. Колко съм ѝ помагала с внуците ѝ!
– А те къде са сега?
– Загинаха във войната.
– А децата?
– Кой си отиде по време на глада, кой – в годините на войната.
– Ами ако... Не че настоявам на нещо – подхвана нерешително Настася, – но си помислих... Ами ако нямате деца, защото Бог е искал да ви опази от непоносимата скръб?
Анатолия вдигна към нея очите си, необикновено тъмни, чак не се различаваха зениците.
– Възможно е, дъще.
Вечерта Настася излезе да се поразходи из Маран. Алиса направо летеше пред нея, като от време на време вдигаше прашните си петички и дърдореше радостно, Кирюша пък спеше, свит на кравай в кърпата – след като се посъветва с Валинка, Настася все пак се престраши да го накърми, той захапа зърното без желание, явно беше свикнал с подсладеното изкуствено мляко, но после му хареса и дори заспа, и когато се опитваха да го преместят на дивана, проплакваше и впиваше болезнени венци в гърдата. Както го бе притиснала до себе си, Настася обикаляше из селото, от една изоставена къща на друга, спираше пред всяка портичка, взираше се в слепите черчевета на прозорците, в ронещите се стени, в процепите, където птиците отдавна бяха свили гнезда, в ръждивите водосточни тръби, запушени с боклуците, които бе донесъл вятърът, в изсъхналите стобори – коловете им стърчаха от земята като прогнили зъби на праисторически дракон. Случваше се, след като погледа поредната постройка, да прокара пръсти по въздуха, сякаш искаше да улови изплъзващата се същност на оглушителната самота, която струеше от всяка къща – и обитавана, и необитавана. Как е могло да се случи такова нещо, питаше се Настася и не намираше обяснение. Селото мълчеше, притиснало в каменните си обятия безграничната печал.
Ръцете ѝ миришеха на горчив сок, тя си спомни как днес е сплитала неумело на плитки киселеца, като е добавяла по листче и е оставяла стъблата да стърчат – плитката приличаше на пшеничен клас, само беше дълга към метър и половина-два. След това отрязваха старателно с ножица щръкналите като мустачки стебла – сега вече си наясно защо ни трябваха, така по-лесно наплитаме на плитки листата, обясни прасвекърва ѝ.
– А после какво се прави с тях?
– Стеблата ще дадем на добитъка, а плитките ще окачим на въжето за пране и ще ги оставим да изсъхнат хубаво. След това ще ги приберем в ленени торбички и ще ги оставим за зимата.
– А как се готвят?
– Лесно. Заливаш ги с вряла вода, после изсипваш водата и ги задушаваш със запържен кромид лук, заливаш ги със схтормацун[30], ядеш ги с хляб и сирене. На празник ги поръсваш със зрънца нар и смлени орехи. Така е по-красиво.
– А вкусно ли е?
– На теб няма да ти хареса – засмя се Валинка.
– Защо?
– Ако не си свикнал, всяка храна ти се струва невкусна.
– Ще свикна – обеща ѝ кой знае защо Настася.
Валинка завърза наплетения киселец със сурова връв, която омота, сложи я настрана, зае се със следващата.
– От миналата зима е останал малко. Ще ти сготвя. Току-виж наистина ти харесало.
Когато Настася тръгна да излиза, на въжето за прането в такт с диханието на вятъра се поклащаха осемнайсет дебели плитки киселец. Тигран я изпрати до улицата, а после отстъпи пред уверенията ѝ, че няма нужда да идва с нея, и се върна в бараката, за да продължи работата.
И Настася остана насаме с Маран.
Прибра се след два часа, съсредоточена и замислена.
– Знаеш ли за какво съжалявам? – попита тя, след като двамата с мъжа ѝ изкъпаха децата, сложиха ги да спят и седнаха на верандата да изпият чая с мащерка, приготвен от Валинка. – Че нямам подръка молив и хартия.
– Можем да помолим Мукуч Германцанц, той ще донесе от долината.
– Помоли го, ако обичаш. Не съм сигурна, че ще стане нещо, от години не съм се сещала да рисувам. Но сега неизвестно защо ми се прииска.
Тигран я прегърна през раменете, целуна я по слепоочието.
– Добре.
Глава 7
Към края на втората седмица върху перваза на прозореца бе струпана доста голяма купчинка скици с молив. Валинка прехвърляше грапавите листове хартия, изрисувани с тъмен графит, разглеждаше ги дълго и съсредоточено, въздишаше, цъкаше с език. Така и не успя да си поговори като хората със снаха си: грижите по децата отнемаха много време и сили, пък и Настася не знаеше добре марански и се дразнеше често, че не може да изрази правилно мислите си и да ги изложи пред прасвекървата си. Тигран се губеше по цели дни, обикаляше къщите на старците, поправяше каквото имаше да се поправя, потягаше оградите и покривите, отсичаше изсъхналите дървета, цепеше дърва, чистеше комините на печките, изнасяше извън селото ненужните боклуци и ги гореше, тупаше на слънце протритите избелели килими. Помагаше с каквото може. Алиса често го следваше по петите, въртеше се около него, на драго сърце общуваше със старците, разказваше някакви свои си истории, а те направо грейваха, ставаха по-разговорливи, усмихваха се. Майсторяха ѝ криви играчки, подаряваха ѝ разни дребни неща и я учеха да прави кукли от цветя: да обръща надолу мака, да му вади внимателно тичинките, да го окачи на пръчка, да изглади цветчетата: получаваше се циганка с черна коса и алена макова пола. Алиса гледаше със затаен дъх – беше с луничаво слънчево личице, със зелени котешки очи, с руси като слама коси, леки като пух на глухарче. С всяка кукла, направена от цвете, тичаше при Тигран: тате, тате, виж каква красива стана. Валинка се хвърли да разпитва внук си, но той спомена набързо и без всякакво желание за тежък развод и за нежеланието на истинския баща на момиченцето да общува с него и поне малко да участва във възпитанието му. Валинка поклати глава, въздъхна няколко пъти, а на другия ден обиколи съседките, измоли продуктите, които не ѝ се намираха, и направи голям сладкиш от хилядолистно тесто – пет кори, залети с крем от печени ядки: орехи, бадеми и лешници, с мед, навремето правеха такива сладкиши само за кръщенета, а Валинка го приготви за малкото момиченце, което по закона на живота нямаше никаква връзка с нея, но по закона на сърцето ѝ бе по-близко и скъпо и от родния внук. Алиса ядеше от сладкиша и грейнала от щастие, искаше допълнително.