– Не виждам смисъл. Няма да излезеш на глава с Анатолия. На всичкото отгоре и ще се обиди, задето съм ти се оплакала от нея.
– Какво да се прави! Не е малка, няма как да я принудиш насила.
– Да, нищо не може да се направи.
Въпреки болезнения си вид на портретите, нарисувани от Настася, Анатолия изглеждаше истинска красавица: млада, трогателно лъчезарна. На Валинка ѝ се струваше понякога, че снаха ѝ нарочно я прави да изглежда по-красива, друг път оставаше с чувството, че наистина я вижда такава. Пък и на рисунките ѝ цялото село излизаше такова, каквото не е било от много време. Настася сякаш нарочно заобикаляше следите от стареенето и унилата разруха и оставяше на Маран тишината и щастливата умиротвореност. Отнасяше се към този чужд за нея край с такова състрадание и разбиране, сякаш чувстваше лична отговорност за горчивата участ, която го е сполетяла. Успяваше по удивителен начин да забележи или интуитивно да долови онова, което старците отдавна не виждаха. Валинка повъртя в ръцете си подробната рисунка с хранилката в двора на Мукуч Германцанц. Уж нищо и никаква хранилка, ниска такава, климнала, изцапана с курешки. Но именно нея си бяха харесали селските щиглеци. Изчакваха да се свечери и след като долитаха на цяло ято, вдигаха страшна врява. Домашните птици наблюдаваха суетнята им отдалеч и само старият пуяк, сприхав глупав кавгаджия, на когото Макуч все не намираше сили да му прекърши врата, обикаляше в кръг, кудкудякаше и тресеше аления израстък върху клюна си. Между другото, щиглеците изобщо не се вълнуваха от възмущението на пуяка. Разправяха се помежду си известно време, омитаха всичко до шушка в хранилката, после всички вкупом се извисяваха и отлитаха по посока на гората. На упоритите въпроси на Настася защо птиците идват точно в двора на стария Мукуч той разперваше ръце: откъде да знам, дъще, така е било замислено, понеже винаги е било така. Маранци отдавна бяха свикнали със странното поведение на щиглеците, а Настася, която бе на гости в селото само от половин месец, не само го забеляза, но и реши да нарисува климналата хранилка, по която от всички страни бяха накацали птици. Валинка се поинтересува защо го прави и тя отговори с обезоръжаваща искреност: и аз не знам.
Или пък историята с оградата в края на урвата, където беше погребан паунът. Всяка вечер Вано наблюдаваше тази ограда в предзалезните лъчи, а Валинка се грижеше за планинските лилии, посадени на могилката от Тигран, и никой от двамата и не подозираше, че по ъглите, там, където метелът е запоен, рисунъкът по кованото желязо образува буквите "К" и "В"
Първа ги видя Настася, нарисува ги и ги показа на мъжа си. Тигран не повярва на очите си, отиде при оградата, убеди се, че жена му е права.
– Но как успя да различиш буквите? Не знаеш нашата писменост.
– Видях ги по каменните кръстове и ги запомних.
Валинка разглеждаше изумена рисунъка на оградата, повторен от снаха ѝ. Те с Вано едвам успяваха да слеят буквите в думи, но все пак знаеха как изглеждат "П" и "Ч" – А ето че не бяха видели, не бяха забелязали.
Направо върху няколко листа Настася нарисува най-подробно рухналата веранда в къщата на бащата на Магтахине Якуличанц – навремето, преди майка ѝ съвсем да се побърка, Валинка дружеше с нея. Настася беше уловила ракурс, при който падналите греди, вече обрасли с мъх и прогнили, образуваха нещо като профил на старец. Взреш ли се, ще видиш лицето на бащата на Магтахине, носа с характерната гърбица, сърдито сключените вежди, тънките устни. Валинка отиде да погледне специално: точно така, Петрос Якуличанц лежи съвсем същият, както в деня на погребението си. Уж си беше отишъл, а ето че бе останал сред развалините на дома си.
След като се налюбуваше на рисунките на снаха си, тя ги струпваше на купчинка и ги прибираше на перваза. Вдигаше покривалото на люлката, прислушваше се как диша Киракос. Ето го – последното момче на Маран. Други нямаше да има. Младите бяха заминали, а старците щяха да си отидат, без да оставят след себе си дори спомени.
– Какво да се прави, така да бъде – съгласяваше се бързо с горчивата правда Валинка. – Сигурно такъв е замисълът.
Спомни си за картината, забравена на тавана, съвсем случайно. Веднъж обясняваше на снаха си как се простира пране: по вид, по цвят.
– Леле, колко правила – засмя се Настася, докато оправяше мокрия край на чаршафа.
– А ти какво си мислеше? Навремето хората са съдели дали една жена е добра домакиня по това как е простирала прането. Няма да повярваш, дори мъжете са знаели тези хитрости. Даже свекърва ми, лека ѝ пръст, беше с княжеско потекло, един чай не можеше да свари, но знаеше как се простира пране.