– Княгиня ли е била свекърва ви? – изуми се Настася. – Прабабата на Тигран?
– Не ти ли е разказвал? Явно не го е сметнал за важно. Затова и родът е с името Меликанц... – На това място Валинка млъкна, замига, шляпна се по челото. – И таз добра, да забравя! Ела, Стася джан, да ти покажа нещо. Ти рисуваш, ще ти бъде интересно.
И след като заряза прането, тя забърза към къщата, като бършеше мокрите си ръце в долния край на престилката и се ругаеше, задето е забравила.
Стълбата за тавана беше в голямата ъглова стая на втория етаж, Валинка я беше определила за място, където да държи вълнените одеяла, дюшеците и твърдите възглавници, натъпкани до пръсване с пух. След като бяха пристигнали гостите, я държеше заключена от страх на Алиса да не ѝ хрумне да се покатери на неустойчивата таванска стълба със стари стъпала, които при всяко движение скърцаха недоволно, огъваха се силно и от тях се вдигаше прахоляк – на места дървото бе прогнило и имаше опасност да се счупи.
– Трябва да помоля Тигран да я подсили – каза Настася, като оглеждаше притеснена всяко стъпало.
Вървеше плътно след прасвекърва си, като се стараеше да не диша и се държеше за стената – страхуваше се да се допира до паянтовите перила.
На всяка крачка Валинка охкаше.
– Остарях вече, коленете ми за нищо не стават, нощес трябва да ги наложа с картофи.
– Помага ли?
– Малко. Настъргваш суров картоф, добавяш една лъжица морска сол, намазваш със сместа коленете си, после ги омотаваш с кърпа и слагаш отдолу възглавница. – Валинка бутна вратичката на тавана, която се отвори със скърцане и ги лъхна в лицето с потискащата миризма на стари вещи. – Отдавна не съм разчиствала тук, дъще, сили нямам. Внимавай да не се изцапаш.
Настася надзърна в помещението и ахна: просторният, но задръстен догоре с вещи с изтекъл срок на годност таван ѝ се стори място, където времето не просто е спряло, а се е объркало, залутало се е. Всичко наоколо беше запълнено със стари сандъци, казани, каци, празни глинени делви, остатъци от мебели – от шкафове и табуретки, счупен стол, и всичко това покрито с плътен слой прах и паяжини. На преден план стоеше медна кана с извърната към нея изкривена дръжка – висока, дълговрата, на тюркоазени петна там, където се бе окислила. Настася не се сдържа, погали я скришно по прашния хълбок, опита се да вдигне капака, ала не успя: каната не се даде.
– Прави се ето така – рече Валинка и след като се наведе, натисна с пръст невидимо копче, при което капачето щракна и отскочи встрани, като показа тясното гърло на каната. – Знаеш ли кой я е измайсторил? Чичото на Василий. Добри ѝ бяха синовете на Арусяк Кудаманц, ръкати. Бащата на Василий беше знатен ковач, а чичо му – бакърджия. Навремето всички маранчанки ходеха с такива кани на извора. Те имаха едно важно свойство – каквото и да е времето, водата в тях оставаше студена. – Валинка обърна каната, показа дупката на дъното. – Отдавна е изтъняло, а няма кой да го поправи. Сърце не ми дава да я изхвърля.
– Само това оставаше да изхвърлите такава красота!
– Да ти призная, я държа не заради красотата – възрази Валинка. – А като спомен за хората, които съм познавала. Виждаш ли ги ей тези делви тук? Правил ги е дядото на Мариам Бехлванц, старицата, по чиято свекърва пратих на Вано обувките на онзи свят. А тази ракла – плесна тя по тежкия капак – я е сковал дърводелецът Минас. Душа човек беше тоя старец, много съвестен. Умря по време на войната, само след два дни дойде вестта, че синът му е загинал. Бог се смили над него, прибра го преди това. – Валинка надникна зад голямата дървена ракла, бръкна зад нея, напипа потъмнелия край на рамката. – Помогни ми да я извадя, Стася джан, сама няма да се справя.
Настася стисна другия край на рамката и внимателно издърпа чудовищно мръсната тежка картина. Валинка извади от раклата един парцал, подаде го на снаха си – хайде, дъще, избърши я, мен ме е страх да не я съсипя. Настася се зае да смъква внимателно плътния пласт мръсотия, но ползата не беше голяма: платното бе изцапано до степен да не се вижда какво има на него.
– Тук я е скрила свекърва ми – обясни Валинка и като кашляше мъчително, разтвори широко единствения прозорец на тавана. Едвам си пое дъх и избърса с ръка избилите в очите ѝ сълзи. – Откакто се помня, кашлям от прахта.
Настася се притесни.
– Слизайте долу, аз идвам ей сега. Само ще занеса картината в стаята с одеялата, току-виж съм успяла да... – опита да измисли на марански синоним на думата "реставрирам", но бързо се предаде. – Да я поправя.
Валинка кимна.
– Както кажеш, дъще. В такъв случай ще ида да просна останалото пране.