– Колко години е лежала тук? – попита Настася вече след като тя бе тръгнала.
Валинка застина на прага.
– Ами сигурно цял век. Да ти призная, ние с Вано изобщо не сме я виждали. Докато беше жива, свекърва ми ме пускаше никой и да припари до нея, а след като умря, съвсем забравихме за картината. Недоумявам как така точно днес си спомних за нея.
Рамката направо се разпадна. Наложи се Настася да я махне цялата, пак добре, че не се съпротивлява – пироните, с които платното беше прихванато, вече бяха ръждясали и се ронеха, ако ги натиснеш с пръст. Настася прибра остатъците отново зад раклата, свали долу платното и го сложи така, че върху него да пада слънчевата светлина, която струеше през прозорците. В ярката дневна светлина върху платното се видя силует на човек. В долния край на картината се белееше мътно петно.
Загука Кирюша – Настася забърза надолу, да си измие ръцете, преоблече се припряно, надзърна при детето, прасвекърва ѝ тъкмо му сменяше мокрите ританки. Щом я видя, то започна да издава радостни звуци и протегна към нея ръце. Тя го нахрани, имаше толкова много мляко, че Кирюша едвам се справяше и се налагаше да му отнема зърното, за да може той да си поеме въздух. Настася си помисли, че при други обстоятелства и на друго място е щяла да възприеме като чудо появилото се отново мляко. Но в Маран го посрещна като нещо, което се разбира от само себе си. "Сигурно така е трябвало да стане, така е било замислено", повтори си тя думите, които старците толкова обичаха да изричат, и се усмихна. Колкото по-простички бяха те, толкова по-дълбок беше смисълът им.
Тигран се прибра с Алиса – ще обядваме и пак ще излезем, съобщи доволна дъщеря ѝ, след като нахълта в стаята, млясна по кръглата бузка брат си, после целуна и Настася – мамо, мамо, там една баба (забравих как ѝ е името) ме учи да плета, изплетох вече цели два реда, представяш ли си?
Докато Алиса разговаряше с майка си, Валинка изпрати Тигран горе – да види картината, и се зае да пренася обяда: сипа по чиниите от таратора, сложи на масата варената кокошка и пресните картофи, сирене, консервирани домати с дъх на анасон, магданоз, току-що откъснати краставици и репички. Тигран се върна озадачен – и той като Настася чуваше за пръв път за съществуването на картината.
– Как е възможно вие с дядо да не си спомните за нея? – попита той.
– И аз не го проумявам – започна да се оправдава Валинка.
– Имам някаква представа как да почистя картината – намеси се и Настася. – Ще опитам. Ще отнеме много време, но докато си тръгнем, все ще успея. Трябва ми само растително масло. Намира ли ви се?
– Ще намерим.
След обяда Тигран и Алиса се върнаха при стария Анес: той щеше да цепи дърва, а тя – да се учи от жена му, която недовиждаше, как се плете вълнен чорап, Валинка се запретна да меси тутманик с лук и яйца, а Настася получи от прасвекърва си олио и меко парцалче и отиде да чисти картината. Зае се със задачата със свито сърце, притесняваше се, че неподходящите условия на съхраняване и дебелият пласт мръсотия са повредили непоправимо платното, но под слоя прах, паяжини и тъмни петна, останали след нашествието на мухите, се показаха маслени бои, доста избелели, но все пак запазени. След три часа усърдна работа Настася успя да почисти малък участък от платното: края на синьо-бял герб или може би щит и късче от зидана от камък стена. След още една седмица върху платното изникна млад кръстоносец: голямо чело, сини очи, прав нос, къса гъста брадичка. Беше облечен в леки подвижни доспехи и върху тях с тежко наметало, златистоалено, в горния край наметалото беше прихванато с верига и всяка нейна брънка бе украсена с печат със сложни фигури вътре, които, уви, не личаха.
Настася остави за накрая белезникавото петно. Когато се зае да го чисти, мислеше, че вероятно е плесен, повредила безвъзвратно част от платното. Но докато Настася обработваше с парцалчето, топнато в растително масло, стогодишната втвърдена мръсотия, малко по малко се откриваше изображението на мъж, при вида на когото Валинка, надзърнала в помещението с Киракос на ръце, пребледня, хвана се за сърцето и направо се вцепени. Настася се уплаши да не би прасвекърва ѝ да изпусне детето, но тя я успокои: всичко е наред, дъще, после ѝ подаде бебето и се приближи със ситни неуверени стъпки към картината, като ахаше и клатеше прискърбно глава, а сетне се разплака с неприкрито облекчение, сякаш бе получила отговор на въпрос, измъчвал я цял живот. В краката на кръстоносеца стоеше голям снежнобял царствен паун с източена нагоре изящна глава с пищна корона на нея, който я гледаше с прозрачни като зрънце нар прекрасни очи.