Post Scriptum. Валинка, разбира се, не замина никъде.
Част III
ЯБЪЛКА ЗА ОНЗИ, КОЙТО Е СЛУШАЛ
Глава 1
Магтахине идваше надвечер, веднага след като тук-там из къщите се появяваха редки светлинки и състрадателната септемврийска нощ разпростираше над селото звездното си покривало. Заставаше на верандата с ръце, скръстени върху гърдите, и гледаше двора. Василий вече бе успял да свикне с посещенията на покойната си жена. Когато за пръв път забеляза върху фона на притъмнялото небе прозрачния ѝ силует, не се уплаши, колкото и нереално да беше всичко, само се обърка и се почувства безпомощен. Анатолия вече си беше легнала – не се чувстваше добре и щом ошеташе вкъщи, почти през цялото време или седеше на дивана и бродираше, което не я обременяваше, или лежеше. Василий се грижеше предано за нея, правеше ѝ чай, завиваше с одеялото вечно премръзналите ѝ крака, не забравяше да ѝ занесе навреме билковата отвара, която тя трябваше да пие три пъти на ден, точно преди ядене. Ако му се налагаше да отскочи до ковачницата, непременно предупреждаваше Ясаман и Ованес, за да не я оставят без надзор. Грижите му я трогваха до дън душа. Не беше свикнала с ласкаво внимателно отношение и доколкото ѝ позволяваше здравето, му отговаряше със същото: готвеше любимите му гозби, пооправи целия му оскъден гардероб – обърна плата на старото му палто и го уши наново, закърпи му бельото, изплете му няколко чифта вълнени чорапи, уши му и две ризи от памучния плат, който пазеше за себе си. Вечерно време го учеше на четмо и писмо: прехапал върха на езика си, Василий изписваше ченгелчетата на буквите, като едвам държеше молива в изкривените си от тежкия ковашки труд груби пръсти, а после, свъсен, четеше и старателно изговаряше на срички думите, като често бъркаше. За да си почине той от уроците, Анатолия му четеше на глас книги, които в първата зима на глада бе взела от библиотеката и така ги бе спасила да не загинат.. Помнеше наизуст съдържанието им, но бе забелязала неподправения интерес на Василий към художествения текст и му четеше с такова удоволствие, сякаш ги взимаше за пръв път в ръце. Заспиваха, трогателно прегърнати. Тя си мислеше с усмивка колко многолико може да бъде човешкото щастие, многолико и милосърдно – във всяко свое проявление. Притесняваше се и се изчервяваше при спомена за първата неловка нощ на любов, дошла цяла седмица след като Василий се бе преместил да живее при нея. Може ли да те прегърна, беше рекъл и се бе пресегнал нерешително, а Анатолия бе изумена от въпроса му, бившият ѝ мъж направо я сграбчваше, без да пита, почти винаги против волята ѝ, и само се възбуждаше още повече от обреченото ѝ мълчание и сълзите от безсилие, затова тази обезоръжаваща, промълвена през засрамен шепот молба за ласка се превърна за нея в откровение и тя сама се пресегна към Василий и го прегърна, притеснена от порива си. Той уж бе най-обикновен селянин, уж изглеждаше недодялан и грубоват, а в леглото се оказа изумително внимателен, приемаше с признателност нежността ѝ и се държеше толкова грижовно и мило, че Анатолия за пръв път почувства интимната страна на живота не като унизителна мъка, а като щастие. Все пак бяха на години и в чувствата им нямаше плам и страст, от която губиш разсъдък, телата им бяха лишени от възможността да обичат толкова често, както младите, но те го посрещаха с разбиране и бяха неописуемо благодарни на небесата за благословената възможност да споделят есента на живота си с човек, който наистина ти е скъп.
– Ако ми кажат, че трябва още веднъж да изживея онова, през което минах с бившия си мъж, за да бъда след това с теб, щях да се съглася – призна веднъж Анатолия на Василий.
Той бе трогнат до дън душа от думите ѝ, но се обърка и не се сети какво да отговори. После цял ден се губи в ковачницата, а вечерта донесе неумело изкована роза – първото цвете, което бе измайсторил за дългогодишната си работа като ковач.
– Не мога като теб с думи – призна си и се запъна, понеже не знаеше как да завърши мисълта си.
– И затова си решил да изковеш чувствата си от метал ли? – притече му се тя на помощ.
– Да.
В деня, когато покойната жена на Василий му се яви за пръв път, Анатолия си беше легнала по-рано, измъчена от бурята. Още от сутринта беше задушно и потискащо, човек не можеше дъх да си поеме – лятото вече отминаваше, август си отиваше, капризничеше и изпадаше в истерия, по пладне нажежаваше до бяло всичко, а надвечер връхлиташе с чудовищно силни бури, раздираше въздуха с копията на небесните аждааци, изливаше цели потоци топъл дъжд, а не носеше дългоочакваното облекчение. Василий надзърна в спалнята, увери се, че Анатолия вече е заспала – освен пристъпите на слабост напоследък я мъчеха и краката, тя се оплакваше от болки в ставите и от отоци, затова спеше със сгънато на четири одеяло под коленете. Притесняваше се, че е напълняла, цял живот бе слаба като вейка, а напоследък бе наддала в хълбоците и в корема, шегуваше се, че не след дълго ще бъде кръгла като пита кашкавал, голяма работа – отвръщаше Василий, ще си те обичам и дебела, а после се усмихваше измъчено, здравословното състояние на Анатолия се влошаваше все повече и беше ясно, че няма да минат без посещение при лекарите в долината, тя обаче не искаше и да чуе и плачеше всеки път, когато някой отвореше дума за това. Василий остави вратата на спалнята открехната, за да чуе, ако Анатолия го повика, и отиде в кухнята – да напрани ментов чай. Входната врата, кой знае защо, зееше отворена, той отиде да я затвори и веднага видя Магтахине. Стоеше, опряла корем в парапета на верандата, без кърпа на главата и с отрязана коса, беше скръстила ръце върху гърдите си и гледаше към двора, към ъгъла, където беше колибката на Патро. Въпреки че беше отслабнала много и бе с цяла педя по-ниска от предишния си ръст, Василий веднага я позна по силуета – навремето, още като млада, се бе обърнала рязко, беше се препънала в подгъва на полата си, беше паднала и си бе наранила рамото. Оттогава то често я наболяваше, особено ако се сменяше времето, и Магтахине инстинктивно го вдигаше и държеше ръцете си скръстени на гърдите от страх да не закачи нещо с лакътя си и да я заболи. Василий понечи да отиде при нея, но тя извърна към него неочаквано младото си лице без нито една бръчица и завъртя сърдито глава. Вратата се затръшна от вятъра, а когато Василий я отвори отново, на верандата нямаше никой.