Циганите идваха още няколко пъти, а после изчезнаха, първи усетиха, че е надвиснало ново бедствие, и си отидоха безмълвно и завинаги, сякаш се стопиха в маранята на прежурящото пладнешко слънце, ослепително златно като жълтиците, с които плащаха по време на панаирите на мегдана, след като ги хващаха в ритуалното прегрешение на кражбата.
Анатолия се роди в нощта преди последната им поява в селото. Баба Мане тъкмо беше завела у съседите по-големите си правнучки, за да може Воске да си почине след тежкото раждане, а до нея, старателно повита във вълнено одеялце, спеше невръстната Анатолия, единствената от дъщерите на Капитон Севоянц, която приличаше като две капки вода на мургавия си дядо – именно от него бе тръгнало името на рода Севоянц, защото в превод от марански "сев" означава "черен". Циганката, възпълна набита жена с едва забележим белег на лявата буза, влезе безпрепятствено в къщата, обходи всички стаи и без да чука, влезе при Воске, която се уплаши, понадигна се на лакът и покри новороденото. Циганката ѝ показа с ръка да не се притеснява: не се страхувай, няма да ти направя нищо, после се приближи до леглото и погледна детето в личицето.
– Как ще го кръстиш?
– Анатолия.
– Красиво.
Изправи се, отметна края на одеялото и чаршафа, събра широката си пъстра пола на волани, седна разкрачена като мъж и провеси между краката си тънките си дълги китки. На Воске ѝ се стори, че вече е виждала някъде човек, който ѝ е казал нещо важно и е седял точно така, с лакти върху коленете, но така и не се сети кого, сякаш в миг някой бе изтрил спомена.
– Никога вече няма да се върнем тук. Дай ми от накитите си онзи, от който искаш да се отървеш. Така трябва – пророни бавно циганката.
От тютюна говореше прегракнало и често не довършваше думата, сякаш не ѝ стигаше въздух.
На Воске дори не ѝ хрумна да възрази на неканената гостенка: в тежкия ѝ съсредоточен поглед и в изражението ѝ имаше нещо, което ѝ вдъхна безпрекословно доверие към нея. Затова извади с привично движение изпод гърба си дългите си медни коси, отметна ги на възглавницата – така не ѝ пречеха, – кръстоса ръце върху гърдите си и се замисли. Каквото и да дадеше, щеше да се откаже от спомена.
– Отвори горното чекмедже на скрина, там има кутийка. Сама си избери нещо – реши след кратко колебание Воске.
Циганката стана тежко, оправи чаршафа и одеялото, издърпа чекмеджето, бръкна вътре, взе, без да гледа, един от накитите, скри го в пазвата си и се насочи към изхода.
– Защо няма да се върнете? – спря я с въпрос Воске.
Циганката хвана дръжката на вратата.
– Не мога да ти кажа. – Помисли, помисли и добави: –
Казвам се Патрина.
Воске понечи да се представи, но циганката поклати рязко глава: недей. После се омота хубаво в топлия шал, кимна набързо и излезе. Веднага щом вратата се затвори след нея, на Воске ѝ се зави свят. Тя се отпусна на възглавницата, полежа със затворени очи, за да я поотпусне пристъпът на гадене, и неочаквано за себе си заспа. Събуди се, напълно убедена, че е сънувала как циганката я е посетила, но незатвореното чекмедже на скрина говореше за обратното. Тя помоли баба Мане да ѝ даде кутийката с украшенията, липсваше тежкият сребърен пръстен със син аметист. Беше на баба ѝ и по право трябваше да бъде наследен от най-голямата ѝ внучка Татевик. Но отиде у Воске.