Оттогава Магтахине се явяваше почти всеки ден – задължително нощем, след като изчакаше Анатолия да заспи, Василий безпогрешно познаваше, че е тук, надзърташе към верандата, тя стоеше там с ръце, притиснати към гърдите, и гледаше двора. Той не се опита повече да се приближи, ала знаеше, че Магтахине идва не току-така, че е дошла да му каже нещо, но неизвестно защо протака. Посещенията на покойната му жена не го плашеха, нищо, че с годините тя бе станала доста своенравна. Иначе беше добра и незлоблива, грижеше се самоотвержено за родителите си, макар и да ги упрекваше, че не я обичат достатъчно – правеше го по-скоро по навик, отколкото защото им се сърди. Двамата с Василий се ожениха една година след края на глада и тя прие и обикна като свое дете деветгодишния Акоп. И след като им се родиха трима синове, не правеше разлика между момчетата, държеше се с Акоп особено нежно и не се отделяше и на крачка от него, когато той получаваше необяснимите пристъпи на треска. Василий се въсеше и въздишаше тежко при спомена за мъките на по-малкия си брат. Първият пристъп се случи няколко месеца след смъртта на майка им: Василий повика брат си да вечерят и след като той не отговори, тръгна да го търси и го намери на пода в гостната, имаше такава висока температура, че още щом Василий го докосна по челото, се изплаши и дръпна ръка. Бързо го съблече гол, разтри го с черничева ракия, сложи го да си легне и хукна да вика Ясаман. Когато тя дойде, Акоп отново лежеше на пода, беше се проснал с пламналото си тяло върху прохладното дюшеме и бълнуваше. Докато Ясаман се опитваше да го накара да пийне билкова отвара, той се дърпаше и стенеше, а после, след като го преместиха на леглото и го завиха с две одеяла, за да се изпоти, заплака жално и помоли да махнат меча, оставен под възглавницата от злия дев Аслан-Баласар. Наложи се да вдигнат възглавницата и да покажат, че там няма нищо, но Акоп не се успокояваше, претъркулваше се към другия край на леглото, протягаше ръце към прозореца – вижте, вижте, дебне там, за да дойде и да ни убие с меча си. Василий го пренесе в другата стая, по-далеч от злополучния прозорец, но и това не помогна – Акоп ридаеше безутешно и молеше да махнат меча, защото в противен случай за никого няма да има спасение. Тресе го цяла нощ и момчето се поуспокои чак на зазоряване, а когато се събуди по пладне, бе изумително здраво, само бе отмаляло и не помнеше нищо, освен че е изгубило съзнание от сковаващия душата ужас: почувствало, че зад него има някой страшен, и паднало. След онзи случай пристъпите се повтаряха всеки месец, че и по-често, после Акоп се възстановяваше по няколко дни, страхуваше се от тъмното, гледаше да не стои сам. Василий правеше всичко възможно да му помогне: няколко пъти го кара да го лекуват в долината, водеше го по знахари и тълкуватели на сънища, канеше свещеника. Уви, всички усилия се оказваха напразни: лекарите не намираха отклонения в здравето на момчето, заклинанията на знахарите не действаха, колкото и да се взираха в стъклените си сфери, тълкувателите на сънища не откриваха нищо, а когато след поредния пристъп повикаха младия тер Азария, той прекара няколко тежки нощни часа в молитви за момчето, но не издържа на душевното напрежение и след като притисна чело към пламналата му длан, се разплака от безсилие.