Както се оказа, Магтахине беше единствената, успяла да отгатне причината за мъчителните пристъпи на Агоп. За разлика от Василий, който внимаваше да не говори с брат си за болестта му, за да не го кара да изживява наново всичко, тя меко, но упорито го тласкаше към такъв разказ, събираше откъслечните спомени и ги редеше в картинки, пък били те и засега безсмислени. С времето се научи да предусеща началото на пристъпите, вярно, не успя да обясни на мъжа си как го прави, понеже се осланяше най-вече на интуицията си и се опираше на усещанията и догадките си. В такива дни Акоп си стоеше вкъщи, под нейно наблюдение, а без помощта на брат си Василий се виждаше принуден да прекарва в ковачницата едва ли не цели денонощия, за да се справи с работата. Но колкото и да държеше под око Акоп, Магтахине все пропускаше началото на пристъпа, което я потискаше и ядосваше страшно, защото тя знаеше някак си, че загадката на болестта му е заложена именно в тези няколко секунди преди припадъка. Василий възприемаше убедеността на жена си като приумица, понякога дори я взимаше на подбив, но дълбоко в себе си се надяваше, че Магтахине все някак ще разкрие причината за странното заболяване на брат му.
И тя наистина успя след две дълги години, когато всички вече се бяха отчаяли и разочаровали. Онзи ден по нейно настояване Акоп си беше останал у дома и редеше на купчина нацепените дърва. В люлката на верандата, завит с топло одеяло, лежеше едногодишният му племенник Карапет, първородният син на Василий и Магтахине, и след като се убеди, че детето е заспало, тя тръгна към двора, за да е по-близо до Акоп, но още не беше слязла от последното стъпало, когато той промърмори бързо през шепот, без да се обръща към верандата: ей сега детето ще падне. Магтахине се обърна изплашено и ахна: момченцето се беше измъкнало като по чудо от одеялцето и се бе надвесило опасно през ниската дъсчена преграда на люлката. С три скока Магтахине изкачи стълбите, грабна сина си, притисна го към себе си, сърцето ѝ туптеше толкова силно, сякаш беше не в гръдния ѝ кош, а някъде отвън. Тя се поуспокои малко, после, разтревожена, стигна в края на верандата и видя каквото и очакваше да види – мъртвешки блед, Акоп лежеше насред двора, застигнат от припадъка върху купчината нацепени дърва, и стенеше от чудовищната температура, която го изгаряше отвътре.
– Сигурно боледуваш, защото виждаш напред в бъдещето – предположи на другия ден Магтахине.
Акоп не помнеше нищо освен вледеняващия душ на страха, затова затвори безсилно очи.
– И какъв е смисълът, при положение че всичко забравям на мига? – прошепна той.
– Не знам.
След време свидетелка на пристъпа му стана и Мариам Бехлванц, която се беше отбила да вземе малко царевично брашно. Магтахине къпеше детето, а Акоп стоеше до нея и държеше кърпата – да е готова. Най-неочаквано той направи една крачка встрани, напипа стената, облегна се на нея, забели очи и бавно се плъзна на пода, но миг преди да изгуби съзнание, изрече през стиснати зъби:
– Уста Само.
Магтахине подаде мокрото момченце на Мариам и се завтече към Акоп.
– Не питай нищо – рече ѝ през рамо, – помогни на детето да се облече и после тичай при Сербуя, предупреди я, че с баща ѝ се е случила беда.
Намериха пастира Уста Само в края на дъбравата. Старецът лежеше, заобиколен от преданото мълчаливо стадо, и ридаеше като малко дете от болка: беше се спънал, бе паднал лошо и си беше счупил глезена.
Вестта, че по-малкият брат на ковача Василий е предрекъл бедата, бързо плъзна из селото. Хората започнаха да се стичат, за да разберат какво ги чака в бъдещето, но Акоп само разперваше безпомощно ръце: не че не виждаше бъдещето, но щом го видеше, после не помнеше нищо. Маранци се отнасяха недоверчиво към обърканите му обяснения, обиждаха се, упрекваха го, че е безчувствен и не иска да им помогне. Най-далеч стигна старата Парандзем – всичките ѝ домашни птици бяха покосени от незнайна болест. Ни в клин, ни в ръкав тя реши, че причината е в пристъпите на Акоп, и пусна слуха, че той не предчувства нещастието, а обратното, сам го навлича. Никой в селото не я обичаше, беше проклета и само злословеше за хората, но се намериха и такива в Маран, които повярваха на сплетните ѝ и започнаха да се държат с Акоп като с прокажен. Криеха от него децата, не стъпваха в ковачницата, ако той е там, а срещнеха ли го на улицата, се кръстеха уплашено и след като сведяха поглед, отиваха от другата страна.