Акоп го посрещаше с неприсъщи за крехката му възраст хладнокръвие и дори радост: да мислят каквото си искат, само да не ми досаждат с дразнещото си внимание, такова отношение обаче обиждаше Василий и го раняваше право в сърцето. Няколко пъти той опита да търси обяснение от съселяните си – караше се с тях и доказваше, разпалваше се до степен да се сбива, но постигна точно обратния ефект: сега маранци започнаха да заобикалят и него. Всъщност от това работата в ковачницата не намаля: колкото и да се страхуваш, няма да се откажеш от хубавата мотика, която ще ти служи дълго и няма да се счупи в камънака (а камъни на билото на Маниш Кар имаше не по-малко, отколкото пръст), а не всеки майстор ще ти предложи качествена. Затова маранци продължиха да ходят в ковачницата и колкото и да беше обиден, Василий приемаше мълком поръчките им и си вършеше работата така, както само той умееше: старателно, усърдно и често на вересия, и да не можеш да му платиш за труда веднага, не те отпращаше.
Напрежението, зародило се между съселяните и семейството на Василий, сигурно щеше да тлее години наред и накрая да превърне ковача и брат му в хора, от които всички странят, ако същата пролет не се беше случило нещо, което буквално преобърна с главата надолу отношението на Маран към Акоп. По онова време припадъците се случваха все по-често и бяха толкова мъчителни, та ти се струваше, че всеки от тях може да бъде последен. Ясаман винаги беше до младежа и се бореше както може за здравето му. Правеше специален извлек от билки, които би трябвало да му помогнат да понася по-леко най-тежките пристъпи. Акоп изпълняваше старателно всичките ѝ предписания: пиеше горчивите чайове, дишаше, както го бе научила тя: сутрин, веднага щом се събуди, и вечер преди лягане да си поема дълбоко въздух по петнайсет пъти и после да го издиша. Лечението безусловно му помагаше, защото през всичките тези години той не се разболя нито веднъж дори от най-банална настинка, подмина го, сякаш не го и забеляза, дори епидемията от варицела, която връхлетя селото и от която не се спаси никой, дори старците. Но лечението, препоръчано от Ясаман, не бе в състояние да се пребори с припадъците. Мъчителни и тежки, с времето те станаха толкова непоносими, че изненадан от тях, Акоп тутакси губеше съзнание и не успяваше не само да предупреди за надвисналата беда, но дори да осъзнае какво се е случило с него.
Василий бе изпаднал в отчаяние, затова отиде още веднъж в долината – да се опита да облекчи състоянието на брат си. Но и този път лекарите не само че не помогнаха, но след като прегледаха момчето и не откриха отклонения, не можаха да измислят нищо по-добро от това да предложат Василий да го остави в клиника за душевноболни. Вбесен, той отведе Акоп с твърдото намерение да не стъпва никога повече в долината.
– Ако му е съдено да умре от припадък, нека това се случи в ръцете ми, а не там, сред лудите – заяви той.
Акоп страдаше заради Василий повече, отколкото заради себе си, затова не се оплакваше никога и не роптаеше. Гледаше да не пада духом, щом се възстановеше след поредния пристъп, помагаше в ковачницата, трудеше се спорно и запалено, не искаше към него да се отнасят със снизхождение, много се засягаше, ако Василий му предложеше да си почине или да остави на него най-тежката част от работата. Беше безкрайно благодарен на Магтахине за грижите, обичаше я като сестра, беше внимателен и мил с родителите ѝ: старците страдаха много заради разклатеното здраве на по-малката си дъщеря Шушаник и съвсем се предадоха, левият крак на Петрос започна да изтръпва, а жена му бе докарана от безсънието до пълно изтощение и се поболя от нерви – от заболяване, което хората наричаха жимажанка, или болестта на здрача[31]. Акоп на драго сърце помагаше в къщната работа: чистеше, переше, готвеше, занимаваше се с любимите си породени племенници, по-големият от които вече бе навършил седем години, средният – пет, а най-малкият три. Момчетата вече знаеха всичко за болестта на чичо си и ходеха трогателно на пръсти – да се наспи след тежкия пристъп. На Василий му се късаше сърцето, докато той наблюдаваше синовете си, брат си, нещастната Магтахине, която се разкъсваше между родителите си, нуждаещи се от грижи, и семейството, и дойдеше ли първи януари, въздъхваше с облекчение и се надяваше, че новата година ще бъде по-милосърдна и щастлива от старата, а през декември горчиво установяваше, че животът няма никакво намерение да става по-лек и носи нови и нови изпитания.