Маранци промениха отношението си към Акоп покрай един случай, който после наричаха именно така: деня, в който най-малкият внук на Арусяк Кудаманц ни спаси от сигурна гибел. Върху отвесния склон на Маниш Кар, който се падаше на противоположната страна на баира, рухнал при земетресението в пропастта, зееше широко и дълбоко голо място и в него година след година, веднага щом се разтопеше снегът, надолу се стичаше поток от камъни, който повличаше след себе си и упорито покаралите млади джанки. Хората отдавна бяха свикнали с тътена на стремителната каменна лавина, която се свличаше точно в сърцето на пропастта – тя винаги минаваше по един и същ отъпкан път и оставяше след себе си кафеникаво влажен белег с мирис на студ и на мокра пръст. Селото беше защитено от свлачището, от него го делеше огромен вулканичен зъбер, който стърчеше като бивен малко над последните къщи: свлачището всеки път се натъкваше на несъкрушимия му азбестов хълбок, завиваше вдясно и изчезваше надолу, без да навреди на Маран. Хората вярваха свято, че зъберът е непоклатим, понеже е издържал дори на знаменитото земетресение, и посрещаха свлачището с нехайно безразличие – така де, защо да се страхуват от нещо, което никога няма да ги застигне?
Веднъж Акоп получи видение, че зъберът няма да устои. Това беше единственият път, когато, щом дойде след припадъка на себе си, той си спомни най-подробно картината, изникнала пред очите му: как свлачището се устремява напред на смъртоносен леден поток и натрошава на малки парченца спасителната грамада, а после поглъща с чудовищно жвакане цялото село – къща по къща, и го отнася в пропастта, без да оставя жив никого.
Никога дотогава Акоп не бе запомнял предсказанията и затова в началото не му обърна внимание и реши, че това е обичайна измама на паметта. Но на другия ден, тласкан от неясна тревога, отиде на източния склон просто за да се увери, че всичко е наред. Отне му цял час да го обиколи по периметъра: огромната азбестова канара се издигаше в края на селото – цяла и непокътната, без нито една пукнатинка, на вид несъкрушима. Щом я огледа, Акоп се успокои и постла в слънчевото ѝ подножие архалука, излегна се с облекчение, за да си почине, и впери очи в небесата. Земята беше студена, но вече се бе покрила с нежни стръкчета трева, кокичетата бяха успели да прецъфтят и да отстъпят място на бледосините високопланински теменужки, които се бяха раззеленили плахо, но не бързаха да разцъфтят. Беше почти безветрено и благостно, един облак заплава бавно съвсем ниско, дори закачи с белоснежните си булчински поли върха на Маниш Кар, и разля наоколо млечна тишина... Акоп пъхна под главата си длани, усмихна се, пое си с цели гърди от безтегловния въздух с дъх на разтопен сняг, притвори очи и изневиделица видя върху вътрешната страна на клепачите си две зейнали като фунии ями. Те се въртяха чудовищно бързо и трошаха с ледените си гребла на мъртва пепел каменната камбанария на Маран – ако присвиеше още малко очи, Акоп можеше да различи и кръста от кубето, той проблясваше в сляпата пропаст като хваната в капан птица, която е разперила в безсмислен полет тънки криле и се опитва да се отскубне нагоре.
Акоп се измъкна от ледения кошмар с твърдата убеденост, че този път вулканичният зъбер няма да издържи, че селото ще се спаси само с каменна преграда между него и къщите на изток. Изобщо не се налагаше да убеждава брат си, че над Маран е надвиснала опасност – Василий му вярваше безусловно. Но как да убеди и другите мъже, особено онези, които бяха категорично против него, при положение че оставаше съвсем малко време и не можеха да губят и миг – трябваше всички да запретнат ръкави и да вдигнат спасителните заграждения.
Без да му мисли много-много, Акоп се насочи към дома на Вано Меликанц, към когото маранци се отнасяха с особено благоговение – как иначе да се отнасят към човека, който бе направил всичко, зависещо от него, за да увеличи Ноевото стадо и така да спаси от гибел селото? Вано го изслуша, без да го прекъсва, не му зададе никакви въпроси, не му обеща нищо. След като го изпрати, отскочи до ковачницата, поговори с Василий. Още същата вечер събра в двора си цялото мъжко население на Маран. Братя Кудаманц не знаеха с какви думи ги е убеждавал, понеже отказаха най-категорично да ходят на събранието: Василий – защото и досега не бе простил на съселяните си предвзето суеверното отношение към брат му, а Акоп – защото не смяташе, че е нужно да го прави.