Близо месец строиха маранци защитната стена в източния край на селото. В началото на Цветоносната седмица[32] тя вече опасваше каменния зъбер откъм страната, където се бяха сгушили трите крайни двора. По настояване на Акоп я подсилиха допълнително с яки греди и върху нея наслагаха чували с пръст. Свлачището тръгна навръх Цветница, в най-безмълвното и страшно време на нощта: енбащи. Селото бе погълнато от снежна вихрушка и хората не видяха нищичко, на сутринта обаче установиха, че е останала само долната част на защитната стена, горната бе поела върху себе си чудовищно силния удар, беше се натрошила и бе рухнала в пропастта, повличайки със себе си дървените греди и чувалите с пръст, а на мястото на каменния зъб, който столетия наред бе защитавал селото, бе останал груб ров, сякаш някой беше минал по склона на Маниш Кар с огромен плуг и бе разорал с широкото острие живото му рамо.
Акоп отиде при полурухналата стена, допря до нея длан, ослуша се. Обърна се към съселяните си:
– Разполагаме с цяла година, за да я възстановим. Чувам грохота и на други свлачища, те няма да са толкова мощни и няма да навредят на селото. Въпреки това обаче трябва да укрепим стената. За всеки случай.
Маранци се разстъпиха мълчаливо, за да пуснат своя спасител, някой протегна ръка: извинявай. Акоп заклати глава.
– Няма за какво да се извиняваш.
Тръгна все по-блед през множеството, слаб и изтощен, с тревожни очи с цвят на изстинала пепел. Василий не го изпускаше от поглед и веднага усети, че нещо не е наред, затова забърза, изтласка с лакти насъбралите се и успя да хване брат си една секунда преди той да изгуби съзнание. Тялото на Акоп направо гореше чудовищно, по краката минаваха гърчове, главата бе отметната безпомощно назад, от гърлото се разнасяше провлечен дрезгав стон. Които за пръв път ставаха свидетели на припадъците му, се уплашиха и застинаха объркани, ала след миг го вдигнаха на ръце и помогнаха да го занесат вкъщи. Магтахине заведе синовете си при своите родители, за да не се плашат от стоновете на чичо си, а щом се прибра, завари изтощения си от преживяванията мъж край постелята на Акоп – как да ти помогна, как? – повтаряше Василий, стиснал за ръцете брат си, който се гърчеше в трескаво бълнуване. Тя прегърна мъжа си и притисна главата му към гърдите си, Василий се опита да се отскубне, но после омекна и се разрида безпомощно – не мога повече, вече не издържам.
За разлика от обикновено пристъпът не приключи на другата сутрин: Акоп ту губеше съзнание, ту идваше на себе си, мяташе се в леглото, главата го цепеше от непоносима болка, очите му пареха така, сякаш в гледците бяха забити два нажежени кола. В десет часа, когато априлското слънце удави от край до край селото с целебната си светлина, а в параклиса започна празничната служба, Василий изнесе брат си от къщата. До него крачеше Магтахине, която му подсказваше накъде да върви. След години, когато тя най-сетне бе прекършена от несретите и с недоволството си и безкрайното си мърморене и оплакване превърна живота на мъжа си в безкрайно изтезание, Василий нито веднъж не си позволи да ѝ се сопне. Търпя до последно, а когато вече не издържаше, хващаше жена си за ръка и я водеше в най-далечната стая, където я заключваше, а после, след като провереше тайно дали стълбата е под прозореца, отиваше в ковачницата, където да прекара дългия безсмислен ден. Магтахине се оплакваше от горчивата си участ, от неблагодарните си родители, от непосилната болка, заселила се в душата ѝ след гибелта на синовете ѝ, но нито веднъж не спомена името на Акоп, нито веднъж не упрекна мъжа си, че цели дванайсет години е бдяла нощем, дежурила е край леглото на болния не за да му помогне – как да помогнеш при нелечим недъг, – а просто за да бъде до него. Онази сутрин, когато Василий излезе на верандата, за да я помоли да смени подгизналите от пот чаршафи на Акоп, тя стоеше, облегната на дървения парапет, и притиснала ръце към гърдите си, гледаше към ъгъла в двора, в който след трийсет години Василий щеше да сложи колибката за кучето, а щом чу стъпките му, се обърна и каза: знам защо се мъчи така, защото всеки път воюва със смъртта, изтръгва от ноктите ѝ нечий живот, тя обаче не прощава на никого, затова го изтезава с тези припадъци. Василий не знаеше какво да отговори, гледаше като ударен от гръм, отваряше уста колкото да си поеме въздух, а Магтахине мълча, мълча, пък допълни: ти не се притеснявай, май разбрах какво трябва да направим, омотай го хубаво с одеялото и го изнеси от къщата, ще идем на мегдана. Василий направи каквото му беше заръчала, изнесе от къщата брат си, както в онази мразовита нощ по време на глада, когато го бе занесъл на ръба на пропастта и бе научил, че цялата долина свети със сини огньове, Магтахине вървеше до него, без да казва нищо, с ръце, допрени до гърдите, в Маран беше пълно мъртвило, хората бяха отишли на празничната служба и само домашните зверове и птиците, които летяха в небето, станаха свидетели как носят към мегдана измъчения издъхващ юноша. Площадът, измит до блясък по случай Цветница, грееше на слънцето като старателно лъснатите стъкълца, с които децата пускат слънчеви зайчета, Магтахине заведе Василий точно в средата на мегдана, помоли го да махне одеялото и да положи Акоп на земята – той тутакси се съвзе от прохладата и отвори очи, Магтахине приклекна до него, помилва го по бузите, по челото: кажи, Акоп джан, че не го искаш повече, не го искам повече, прошепна Акоп, като едвам мърдаше обезкръвени устни, говори не на мен, а на нея, разсърди се Магтахине, знаеш кой те мъчи, кажи ѝ, че не го искаш повече, извикай веднъж, но така, че да те чуе, Акоп кимна едва доловимо, притвори очи, въздъхна тежко и изтръгна от себе си непоносимо страшен вопъл, който сякаш нарани гръкляна му. Той се превърна в хиляди ледени късчета, заби се в душата му, преобърна я наопаки, обездвижи го и го лиши от воля, извърна го, както беше разголен и беззащитен, към нетърпимо студения дъх на вихрушката, завихрила се под веждите му, и като се пръсна на ослепителна светкавица, запълни всичко, без да оставя и най-малка надежда за спасение. Душата на Акоп увисна като окаяна вехта дрипа над студената бездна, а сетне се устреми надолу, към вечния ѝ мраз, към безкрайния ѝ мъртъв мрак. Ала в сетния миг, когато всички небесни сводове рухнаха, когато паднаха и последните опори и от бездушния дъх на вихрушката се вледени самото време, душата му се обърна назад и се отскубна за този нищожно кратък миг, за да простене като попарена: НЕ ИСКАМ ПОВЕЧЕ ТАКА. Беше оглушена, преобърната, повлечена към бездната, ударена в острите като магарешки бодил брегове, всмукана в смрадливата тъма, беше пронизана от такава чудовищна болка, че се разтече на живачни капки по пространството, които прогаряха в сумрачното му тяло светещи огнени лабиринти. И на самия ръб, когато вече не бе останало нищо освен безизходица и обреченост, когато страданието бе заличило чертата между живота и смъртта и бе угасило и последната светлинка – внезапно настъпи пълно безмълвие.