"Ставай!" – нареди някой с глас, който не търпеше възражения.
И Акоп отвори очи.
От деня, в който Магтахине започна да идва, състоянието на Анатолия се влошаваше неотклонно: сега, освен че беше отмаляла, постоянно ѝ се гадеше чудовищно, и най-малката изядена трошица не се задържаше в стомаха ѝ и напираше да излезе. Ако през август Анатолия се оплакваше, че е напълняла, то през октомври бе отслабнала толкова, че ѝ се брояха ребрата, а една нощ Василий се събуди от това, че не беше успяла да стигне до нужника – бе така отмаляла, че краката ѝ се подкосяваха, и седнала на пода, плачеше безутешно и се оплакваше от горчивата си съдба. Той ѝ помогна да се облекчи, сложи я да легне, оправи ѝ възглавницата, за да лежи на високо, така не ѝ се гадеше толкова. Сложи чайника и докато водата кипне, седеше до Анатолия и я милваше по ръцете. Тя плачеше – от срам, задето е толкова немощна, от съжаление, че е стоварила върху плещите му такова бреме. Няколко пъти опита да се извини, но Василий я прекъсваше – не ме обиждай с такива думи, не съм го заслужил. Направи силен сладък чай и ѝ даде да пие от чинийка, духаше внимателно преди всяка глътка, за да изстине, Анатолия изпи три чаши – повече не можеше, отпусна се върху възглавницата и затвори очи. Василий легна до нея, прегърна я предпазливо, целуна я по слепоочието.
– Много съм виновна пред теб – прошепна Анатолия.
– Не започвай пак – прекъсна я Василий.
– Остави ме да се доизкажа – примоли се тя.
Василий изслуша мълчаливо разкаяния ѝ разказ за внезапното кръвотечение, как тя не е казала на Ясаман, как от малодушие, колкото да го отпрати, е приела предложението му да се съберат, как после не е намерила нужните думи, за да го разубеди.
– Знаех, че всичко това няма да донесе нищо добро, а не намерих сили да ти кажа истината.
– Съжаляваш ли, че сме заедно? – попита Василий.
– Ти пък! – ахна Анатолия и захлупи виновно лице върху дланите си. – Съжалявам, че ти усложних живота.
– Усложни не моя, а своя живот. Ако беше казала навреме за кръвотечението, Ясаман щеше да знае как да те излекува.
– Тя нямаше да ме лекува. Щеше да помоли Сатеник да извика бърза помощ. А аз не исках да ходя в Долината. Исках да умра.
– Защо?