– Защото се уморих от живота.
– И сега ли го искаш? – попита с горчив присмех Василий.
Анатолия се разплака.
– Сега искам да живея колкото се може по-дълго.
Василий я изчака да заспи, стана предпазливо, заметна се с архалука, излезе на верандата. Магтахине го чакаше при парапета. Този път стоеше не с гръб, а с лице към него и изглеждаше точно както когато той я видя в деня на венчавката: млада и красива, в перленосребриста минтана и дантелено було, което обрамчваше нежния овал на лицето ѝ. Тя му се усмихна, но не му разреши да се приближи – вдигна ръка, за да го предупреди.
– Защо идваш? – попита Василий.
Тя не отговори.
– Откакто започна да се появяваш, ѝ става все пo-зле и зле. За нея ли идваш?
Магтахине заклати обидено глава – съвсем като дете.
– Много те моля, помогни ѝ. Щом спаси Акоп, ще спасиш и нея.
Когато той спомена името на Акоп, Магтахине се нагъна като привидение и заблестя със златни искрици. След миг изчезна, разтвори се безследно във въздуха. Василий отиде на мястото, където беше стояла, пипна парапета. Беше топъл, сякаш на него се беше облягал жив човек. Постоя малко, като си пое дълбоко от резливия есенен въздух. На изток се пукваше зората, която разгонваше нощната мъгла, падаше първата оскъдна роса. Призори щеше да има втора, обилна, с дъх на треви и на влажна пръст. В края на селото се издигаше защитната стена: от деня, когато Акоп се отрече от дарбата си и се отърва завинаги от припадъците, от билото на Маниш Кар бяха тръгвали двайсет и две свлачища, но всички те заобиколиха селото и не му навредиха.
Рано сутринта Сатеник изпрати в долината телеграма. А два часа по-късно, след първичен, но обстоен преглед, колата на "Бърза помощ" пое с надута сирена надолу – да откара Анатолия в болницата, оставяйки във вцепенение селото, което бе много изненадано от неочакваната новина. На петдесет и осем години малката дъщеря на Капитон Севоянц и Воске Агулисанц, която бе надживяла с близо половин век последните си роднини, която бе оцеляла в глад, студ, предателство и война и въпреки тежките изпитания бе запазила доброто си сърце и отзивчивия нрав, се оказа бременна в петия месец.
Глава 2
След като "Бърза помощ" потегли, маранските старци зачакаха с примряло сърце от долината вести, които им носеше или Мукуч, отскочил дотам за продукти, или пощальонът Мамикон, който вироглаво като магаре щурмуваше веднъж на две седмици дългия стръмен път до селото, за да донесе в пощата празнодумните вестници и рекламните дипляни.
Новините, уви, бяха малко, защото не само страничните посетители, но и Василий нямаше достъп до специално оборудваната болнична стая, където Анатолия лежеше под лекарско наблюдение. Разрешаваха му само да предава по медицинската сестра бележките, които бе надраскал с криви печатни букви и на които Анатолия отговаряше с дълги предълги послания, пълни с уверения, че се държат с нея отлично, дават ѝ вкусна храна, не ѝ разрешават да става – да не би да изгуби детето, все пак е на години, всичко ще бъде наред, любов моя, пишеше Анатолия, Василий пък четеше писмата ѝ сричка по сричка и всеки път се препъваше в гальовното обръщение, сетне го повтаряше за себе си: любов моя, любов моя. Живееше в затънтено хотелче, от което до болницата се пътуваше три часа само в едната посока, беше се хванал чистач, за да има с какво да плаща евтината неотоплявана стая, взеха го от немай-къде, бил стар, но все пак му влязоха в положението и сега Василий страдаше от недоспиване, защото от ранна утрин размахваше метлата, събираше по уличките в покрайнините на града есенната шума, а после седеше до късно, чак докато угасят горното осветление, под прозорците на болничната стая, където лежеше Анатолия – охраняваше спокойствието ѝ. Можеше, разбира се, да остане в Маран и да слиза в долината с Мукуч Германцанц, но гледаше да не напуска града от суеверен страх, че ако не е наблизо, с Анатолия може да се случи непоправимото. Колкото и да е странно, не мислеше изобщо за детето и дори не вярваше много-много в съществуването му, бързината, с която скриха Анатолия в болницата, и строгата секретност, с която я обгърнаха, го караха да мисли, че и тя като Акоп страда от някаква непозната за науката болест, но ако в случая с Акоп Василий бе успял да ги надхитри, сега те бяха постигнали своето и му бяха отнели единствения човек, който му беше по-скъп и от живота. Василий не споменаваше пред никого за опасенията си и не пишеше за тях дори на Анатолия – ами ако медицинската сестра прочетеше бележката, ако я покажеше на шефовете си и му забраняха да стъпва в болницата! Вече беше правил един опит да я освободи от плен, беше ходил при главния лекар и бе настоял да я изпишат незабавно, а той първо се стресна от настойчивостта му, показа му някакви снимки и книжа с неразбираеми драскулки, после започна да го убеждава, че трябва да прояви съвест, но Василий изобщо не го слушаше, само поиска да го пуснат в болничната стая, а когато получи отказ, нарече лекаря келаво пале, заради което бе изритан от охраната и сега му позволяваха само да предава бележки и да седи под прозорците в болничната стая на Анатолия.