Всяка седмица Мукуч му караше продукти, които селските старци събираха: хляб, сирене, ядки, сушени плодове, малко туршия и топено масло, някакво просто печиво, сали или гата[33]. Василий им беше неописуемо признателен за състраданието, задели от спестените пари мъничка сума, купи от магазина ръкоделие и осем комплекта за бродерия – плат и копринени конци в различни цветове, – после ги изпрати в селото, мъжете ще минат и без подаръци, обясни той на Мукуч, но виж, на жените искам да благодаря. Мукуч първо се дърпаше, но после взе даровете и след две седмици докара осем възглавнички с еднаква бродерия: стариците били помолили да ги предадат на Анатолия, за да лежи на меко. В болницата не взеха възглавничките, понеже, видите ли, Анатолия лежала в стерилна болнична стая и не им трябвали излишни зарази. Обиден, Василий ги остави в хотелската стая, за да ги върне после в Маран.
В края на ноември от земите зад северния превал се получиха голям колет с хранителни продукти и паричен превод. Като бършеше потта по челото си, Мамикон го довлачи в хотела, Василий първо реши, че колетът е за Валинка Ейбоганц и трябва да го прати по Мукуч в Маран, но Мамикон се засегна – пощальонът тук съм аз, аз решавам на кого да доставя колетите, миналата седмица вече занесох колет на Валинка, само дето не си счупих гръбнака, а този тук е за теб от Тигран и жена му, как ѝ беше името, вече съм забравил, а, да, Настася.
В колета имаше консерви риба и месо, сгъстено мляко и няколко пакета обикновени бисквити, а също старателно увито в хартия за подаръци белоснежно одеялце, нежно и меко, от някаква безтегловна прежда.
– Това за кого е? – изуми се Василий.
– Сигурно за детето – изцъка възхитен Мамикон.
Василий не възрази, само вдигна рамо. Прибра одеялцето под бродираните възглавнички, нареди консервите по перваза на прозореца. Опита да даде няколко на Мамикон, той обаче замаха с ръце, тръгна заднишком към изхода – ти да не си полудял, едвам свързваш двата края, а си тръгнал да раздаваш храна.
Парите, изпратени от Тигран, стигнаха, за да плати за два месеца напред хотелската стая, и трогнат, Василий отскочи до пощата, за да изпрати телеграма с благодарствени думи и уверението, че само да изкара малко пари, и ще ги върне. Отговорът не се бави дълго, на втория ден камериерката му донесе сгънат на четири лист хартия, Василий се опита да прочете сам какво пише, но не се справи, буквите бяха прекалено ситни, затова отиде при пазача на входа, да му помогне. Той повъртя в ръце телеграмата, сложи си очилата, прокашля се и като правеше в края на всяко изречение многозначителни паузи, зачете:
– "Не е нужно да връщаш нищо, чичо Васо. Само една молба, изчакайте да дойда. Кръстник на детето трябва да бъда аз."
– На кое дете? – попита пазачът, след като откъсна очи от телеграмата.
Василий се почеса по тила, изсумтя и неочаквано за себе си разказа на непознатия за бедата, сполетяла Анатолия, как всички се радват, че е бременна, а самият той не вярва, понеже нямал доверие на лекарите. Ако му донесат дете, хубаво, значи не са го лъгали, ако ли не, ще се наложи да воюва с болницата, само дето не знае как.
– Чие дете? – не го разбра пазачът.
– Моето – тросна се Василий, ядосан, задето онзи е толкова несхватлив, после взе телеграмата, запъти се към пощата и продиктува отговора: – "Непременно – ако е рекъл Господ."
През нощта, след като се върна от дежурството под прозорците в болничната стая на Анатолия, завари на прага на стаята си в хотела младеж със светла коса и кожа – да си речеш, че е посипан с брашно, – който му затика в лицето метална кутия с кабели и задърдори припряно за бременността на старицата.
– Каква старица? – присви очи Василий.
– Как каква, съпругата ви – обясни младежът, – я ми кажете как на тия години успяхте да направите дете? И защо са заключили съпругата ви в болничната стая? Да не би да е болна от нещо, което е опасно за другите? Или има проблеми с детето?
Василий го шляпна по тила и като го нарита хубаво, го блъсна да слиза долу, после отиде при пазача на входа, вдигна го за реверите и няколко минути го разтриса във въздуха, след това се закани да му изтръгне гръбначния стълб, ако пак се разприказва за Анатолия, и го върна внимателно на пода. Мъжът намери опипом облегалката на стола, седна, капна си няколко капки успокоително, затрака със зъби по ръба на чашата. На следващия ден Василий си поиска парите, които бе платил предварително, и се изнесе в друг хотел, но новината бе отразена в печата и бързо обходи долината: сега по страниците на всички вестници се мъдреха статии за столетницата от планинското село, която по чудо се е оказала бременна. От ден на ден вестите ставаха все по-шантави и малоумни: че старицата, видите ли, била последната жителка в селото и е заченала от зъл дух, а са я залостили в болницата, понеже детето, което чака, е самото въплъщение на злото – щом се възроди то в човешки образ, за нищо време ще погуби цялата долина. Други вестници пък, явно напук на първите, пишеха, че обратното, младенецът е заченат от Светия Дух и най-сетне ще се яви новият Спасител, който ще отведе цялото човечество към дългоочаквания покой и процъфтяване. Сега територията на болницата беше обсадена от плътен обръч сеирджии, религиозни фанатици и журналисти, от които медицинските работници нямаха миг спокойствие. Болницата се видя принудена да утрои мъжете в охраната, а медицинският персонал трябваше да си тръгва от работа през коридорите в сутерена, пак добре, че те водеха към съседната сграда, а там имаше юридическа кантора, където вечно беше пълно с народ, и не беше много сложно да се слееш с клиентите и да се измъкнеш, без да те забележат.