Една ноемврийска вечер, както наблюдаваше иззад ъгъла сеирджиите, Василий се сблъска с главния лекар, който изскочи от юридическата кантора с бомбе, нахлупено досами очите, и високо вдигната яка на палтото и забърза в посока, обратна на болницата. Позна Василий, хвана го за лакътя и известно време, без да забавя крачката, вървя нагоре по улицата, после го дръпна в един вход и след като провери да не ги подслушват, му съобщи с висок шепот:
– Опасно е да стоите тук. Не знам откъде журналистите са разбрали за жена ви, но сега не оставят на мира никого, Ще ви дам домашния си адрес, отбивайте се веднъж в седмицата за новини, неразумно е да идвате по-често, току-виж ви следят.
Василий не намери смелост да признае, че в дъното на шумотевицата около болницата е непредпазливата му откровеност.
– Как е жена ми? – попита той.
– Не е много добре – отвърна лекарят и килна бомбето към тила си, а Василий чак сега забеляза, че той е млад, някъде на трийсет и три, най-много на трийсет и пет години, но изглежда много по-стар от тъмните кръгове под очите и безкрайното изтощение, изписало се върху лицето му, – кръвното ѝ е ниско, анализите също не са много добри, дано добутаме до седмия месец, за да направим кесарево.
– Какви... седем месеца? Какво... кесарево?
Главният лекар го огледа уморено, нахлупи отново бомбето чак до веждите си, зарови нос в яката на палтото.
– Доколкото разбирам, и досега не вярвате, че жена ви е бременна, нали? Както и да е, щом ви дадат да подържите детето, друга песен ще запеете.
И след като драсна набързо адреса си върху едно листче, се стопи в тъмнината.
След няколко дни пристигна Мукуч, който разказа на Василий, че за пръв път от половин век в Маран са се появили хора от долината, които са разпитвали за Анатолия, пак добре, че първо надзърнали при Ясаман и за зла участ се представили като журналисти: Ованес, нали четял до припадък вестниците от долината, не загубил самообладание, завъртял длан до слепоочието си и им показал вратата, като им заявил, че в Маран никога не е живяла жена с такова име. Пратениците от низината обикаляли още половин ден из селото и след като не получили и от другите старци смислени отговори, си тръгнали по живо, по здраво и повече не се вяснали.
След една седмица Василий зави в парче вестник бурканче шпроти и пакет бисквити и тръгна да навести главния лекар на болницата. Закачи с безопасна игла на гърдите си, върху хастара на сакото листчето с драснатия набързо адрес – по-скоро за всеки случай, отколкото да проверява по него, защото изобщо не се налагаше да го чете, беше го запомнил още първия път: Тухления квартал, улица "Белите жасмини" 8. Къщата на доктора се беше сгушила на завоя на калдъръмената тясна уличка, ако човек вървеше по нея с вдигнати ръце, щеше да докосне чугунените огради от двете страни. Въпреки името на улицата наоколо не се забелязваше никакъв жасмин, дворчетата бяха покрити от край до край с бетонни плочи, а от ниските качета, наслагани тук-там при стените, стърчаха кичестите стебла на изкуствени растения. На Василий му беше тъжно и задушно сред това безлико еднообразие и необщителните къщи с прозорци, плътно покрити от непроницаеми тежки пердета, той вървеше, като си поемаше дълбоко от студения ноемврийски въздух, случваше се и да поспре, за да се изкашля и да се отърве от привкуса на градски смог, сковал небцето му.