Отвори му миловидна млада жена, която го заведе в гостната, и той се изуми колко скромно е обзаведена тя: със стара покъщнина, а тапицерията по страничните облегалки на фотьойлите бе толкова протрита, че на места прозираше грубият американ отдолу. Жената се представи като Мария, извини се, че мъжа ѝ го няма, днес бил дежурен, подаде му писмото на Анатолия, включи горното осветление: пластмасовите абажури примигаха няколко пъти и окъпаха стаята в бледа жълтеникава светлина, – после жената излезе тактично и го остави сам. Василий разгъна листа, изпъстрен с печатни букви (Анатолия пишеше така, че да му е по-четливо), и след като откри още в първото изречение "любов моя", въздъхна тежко и зачете, като мърдаше беззвучно устни. Уви, не научи нищо ново, Анатолия разказваше, че всичко било наред и най-важното било да издържи до седмия месец, тогава вече можело да направят и операция.
Василий надзърна в антрето, но не намери там никого, вратите на другите стаи бяха плътно затворени. Притесни се да тревожи хората и реши да си тръгне, без да се сбогува. Когато след малко Мария се върна с чаша чай и сандвичи, тя не завари никого, затова пък намери на масичката бурканче шпроти, пакет бисквити, плик и листче хартия с нескопосно написани указания: "ПИСМО ЗА АНАТОЛЯ А ХРАНАТА ЗА ВАЗ".
Василий вървеше в сумрачната ноемврийска вечер и плачеше от щастие. Най-сетне беше повярвал, че Анатолия лежи в болницата не заради тежко заболяване, а защото носи под сърцето си неговото дете. Странно нещо, убеди се, че жена му е бременна, не от писмата ѝ, не и от погледа на лекаря от "Бърза помощ", който бе натиснал внимателно с възкъси дебели пръсти Анатолия по корема и след като я огледа изумен, прошепна неуверено: "Невъзможно!", дори не от справките, които в деня на скандала младият главен лекар на болницата подреди на ветрило пред него. Убеди се от скромната обстановка в дома му, каза си, че човек, който, въпреки че оглавява голяма клиника, живее толкова притеснено, не може да лъже, и, разбира се, беше прав: който има куп възможности да краде, а не се е поддал на изкушението, по определение не може и да лъже.
Точно след седем дни уви в парче вестник бурканче скумрия и пакет бисквити и пак се накани да посети лекаря. Беше прекарал последната седмица в тежък размисъл – веднага щом първата радост се поуталожи, душата му бе скована от лепкав сумрачен страх. Те с Анатолия отдавна бяха на години и скоро щяха да напуснат този свят. На кого щяха да оставят детето? Пък и Маран не ставаше детето да живее там, то нямаше как да мине без много неща: училище, игри, общуване с връстници. Какъв човек щеше да стане сред старците, докато ги изпращаше един по един на другия свят?
Василий сподели страховете си с Мамикон и тер Азария, които му дойдоха на гости. Двамата винаги бяха на коренно противоположно мнение по всички въпроси, а този път бяха изненадващо единни, макар и да се изказаха по начини, които пак, както обикновено, взаимно се изключваха:
– В унинието няма Бог... – изрече многозначително тер Азария.
Мамикон не го остави да се доизкаже, прекъсна го:
– Кога петелът в кокошарника ти е снесъл яйце, а ти си седнал да се вайкаш. Трябва да се радваш.
Тер Азария го изгледа накриво и извърна очи към тавана. Мамикон намигна на Василий и грейна в щърба усмивка.
– Да не съм те притеснил с нещо, свети отче?
– Да си рече човек, че те познавам от вчера.
– Именно – от деня, откогато ме познаваш, животът ти придоби истински смисъл!
Тер Азария изсумтя, но си замълча. Прехвърли зърната на броеницата си, после я прибра в джоба си.
– Ето какво ще ти кажа, Васо – изкашля се той. – Ако не е такава волята Божия, мигът човешко щастие няма да се превърне в дни и седмици. Ще си остане само миг: бързолетен и скоротечен. Щом са ти подарили щастие, приеми го с признателност. Не оскърбявай благите намерения на небесата с недоверие, бъди достоен за дара , с който са те възнаградили.
– Вече съм имал такъв дар. Цели три дара, трима синове – възрази прегракнало Василий. – Бог ми ги подари, а после си ги прибра...
– Значи така е било писано.
– Нима такива думи носят утеха, тер Азария? – обиди се Василий.
– Не вижда по-далеч от Свещеното си писание, затова и утешава така, че ти иде да го заключиш в зимника и да закопаеш ключа, за да не излиза никога повече – изсумтя Мамикон.